Вестник АТАКА

22 Юли 2014, 22:10:37
Добре дошъл/дошла, %1$s. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгубил си активационния е-мейл?

Радио Атака

Автор Тема: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)  (Прочетена 12148 пъти)

Белия Вълк

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 58
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 830

РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА

в историята на България

(1877-1878 г.)


Предлагаме на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив – високопатриотичен преглед на събитията през паметната Руско-Турска война (1877-1878), през погледа на военния експерт от Военен клуб - Бургас Иван Буджев.

Тракийско дружество “Антим І”, Бургас


Героичната защита на Шипка (август 1877 г.)
худ. П. Ковалевски


В съществуването на всеки народ има събития, които рязко променят развитието му и определят за векове напред неговата историческа съдба. Историята на България в нейното вековно развитие е отбелязана от няколко преломни момента: преминаването на река Дунав от Аспарух и установяването на българското племе завинаги на Балканския полуостров; християнизацията на България през втората половина на ІХ век, която определя завинаги принадлежността ни към европейската цивилизация и т.н. В този списък на съдбоносни събития Руско-Турската освободителна война (1877-1878 г.) заема особено място. Тази война донася загубената пет века по-рано политическа независимост на България и изиграва ролята на буржоазнодемократич ната революция, донасяйки земя на селяните и необходимия буржоазно-правов ред за развитието на стопанството на страната ни.

Напоследък се появяват неверни съмнения, според които войната е била израз на империалистическата политика на царска Русия, възползвала се от южнославянските въстания, възмущението на турските зверства при потушаване на въстанията и предизвикания от тях европейски консенсус за действията на Петербург, да разшири границите си в южна посока и за да постигне бляна на Петър Първи за излаз на топли незамръзващи морета. Според тези мнения независимостта на България е била “страничен” резултат при преследването на главните цели от Русия в тази война.

Всичко това са безоснователни и непочиващи на истината твърдения. Независимостта на България и то в границите от Сан-Стефано, като резултат от войната, не е била поставяна под въпрос от руската политика в нито един момент от драматичните събития между 1875 и 1878 г. И още неугаснали въглените от пожарите в Тракия и Средногорието от 1876 г., и още незасъхнали сълзите на вдовиците и невръстните сирачета, от далечна Русия се дочува тътена на народното недоволство, което призовава своето правителство да обяви война на Високата порта.

На коронен съвет при императора, министърът на войната генерал Милютин заявява: “Ваше Величество, другите държави могат да изчакат, но ние нямаме право на пасивност, защото на нас, като на месия, гледат всички поробени християни!”.

И тръгва народът руски на война. На 12 (24) април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Официалният акт-манифест за обявяване на войната е подписан в Кишинев от император Александър ІІ.

През пролетта на 1877 г. действащата руска Дунавска армия се съсредоточава в Бесарабия и Румъния. Започва формирането на българското опълчение в Кишинев – армията на бъдещата независима България. Формалната заповед за създаването на опълчението е подписана на 17 (29) април 1877 г.

Руските военни и политически кръгове смятали първоначално, че опълчението ще бъде развито като редовна българска армия след войната, а по време на кампанията, поради предполагаме слаба боеспособност, ще изпълнява само охранителни задачи.

Ядрото на бъдещото опълчение, т. нар. “Пеши конвой на главнокомандващия” се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-Турската война, оцелелите по чудо от турския атаган, глада и черкезките куршуми 28 ботеви четници и оцелелите от другите чети в България, които са емигрирали в Сърбия и Влашко. Почти всички българи на руска военна служба подават оставки и постъпват в българското опълчение. Сред многобройните имена в българското опълчение се открояват образите на брата на Васил Левски – Петър Кунчев, ранен в крака при боя на Шипка и лекуван след това в украинския град Харков; Димитър Багрянов, чийто внук по-късно е бъдещият премиер министър на България Иван Багрянов; името на Кирил Ботев, брат на поета и революционер Христо Ботев, който по-късно след Освобождението остава да служи в армията, достига до чин генерал-лейтенант и участва във войните за национално обединение на България.

Жителите на Плоещ се учудват на многобройните доброволци, дошли от Сърбия и Влашко, за да се запишат в опълчението. По разбираеми причини мнозинството от тях са емигранти – бегълци след потушаването на българските въстания, хъшове, отдавна изселили се в Румъния и Южна Бесарабия – българи.

Решението за създаване на българска войска (опълчение) е утвърдено от императора на 13 (25) ноември 1876 г., а по-късно, през април 1877 г., е подписана формалната заповед за създаване на опълчението.

Руските власти са принудени да върнат много от доброволците, поради невъзможност да устроят на първо време всички. В Румъния са формирани 6 дружини, а след влизането на руските войски в България, още 6 дружини. Числеността на опълчението достига 12400 бойци и офицери.

В опълчението влизат десетки сърби (за съжаление те дезертират още в Румъния преди преминаването на Дунава), няколко гърци и други чужденци, както и един българин-мюсюлманин. Офицерските и подофицерските кадри са комплектовани от българи на кадрова руска военна служба, изтеглени от своите части, и от руснаци. Опълченците са били въоръжени с морално и физически остарели пушки от френската система “Шасло”, трофеи на немците от френско-пруската война (1871 г.) и закупени от славянските комитети от една немска фирма. Смятало се, че тези пушки са достатъчни за полицейските функции, с които ще бъде натоварено опълчението.

Ограничаването на задачите на българското опълчение идвало от схващането, че то няма да бъде достатъчно боеспособно, за да води сражения с редовна турска армия. Това схващане идвало от факта, че сравнително бързо са били потушавани българските въстания и скоротечното разбиване на българските чети, а основния и многоброен контингент бил именно от доброволци от тези въстания – хъшове и четници. От друга страна опълчението в Русия и Румъния било от страна на дисциплината под изискванията на една кадрова армия – временни самоотлъчки, възражения на офицерите от страна на доброволците за отделни заповеди, отказа да участват в строева подготовка, която опълченците смятали за излишна.

Руските офицери и подофицери, свикнали на желязната дисциплина в императорската армия, с времето приели, че това е нормално за една войска, която е набрана само за няколко седмици от народ, който вече пет века не е служил в редовна армия. След кратко време обаче, в учебните бойни стрелби опълченците масово започнали да дават по-добри резултати от редовния руски войник. Това е било нормално и възможно, тъй като повечето от тях са усвоявали дълги години наред стрелбата не по неподвижни мишени, а по живи турци от балканските чукари и то с далеч по-несъвършени пушки дори от остарелите “Шасло”. Опълченците участвали с рядко усърдие в тактическите занятия, а от устрема им в атаките “на нож” по време на тези занятия настръхвали косите дори на препатилите в азиатските кампании руски офицери и подофицери.

Жителите на древния руски град Самара даряват опълчението със знаме. На тържествена церемония по неговото освещаване престарелият български войвода Цако Петков, наричан Балканския орел, забивайки последното златно гвоздейче в дръжката на знамето заявил пророчески: “Да даде Бог това свято знаме да премине с победа през поробените български земи и всичко поганско да бяга пред него, а нашите майки и сестри да избършат със свилените му дипли своите скръбни сълзи”.

Опълченците продължават да се обучават усърдно само с една мисъл – по-скоро да се включат във войната, да преминат Дунава и да се сражават редом с руските воини за освобождението на майка България.

В процеса на обучението много руски офицери, които подават рапорти за откомандироването им от опълчението в руските си части, впоследствие стават горди, че служат в българската войска и я обучават. Те дават своя достоен принос за превръщането на опълчението в стройна бойна сила, показала чудеса от храброст и героизъм във войната. Тяхната издръжливост по време на тежкия поход през Румъния, извадил от строя хиляди руски войници, смайва окончателно руското командване и то решава да включи опълчението в първа бойна линия.

Освен това, с включването на опълчението на предни позиции, Русия решила да покаже на света, че българите не чакат наготово, а самоотвержено се борят за своята свобода. И по време на войната, запленени от героизма и саможертвата на опълченците в името на свободата на България, нито вестниците, нито офицерите, нито обикновените руски войници пестят думите на възхвала и възхита за българската армия.

След обявяването на войната и след завършването на стратегическата дислокация, командването на действащата армия е изправено пред първата сложна и изключително трудна задача за изпълнение – битката за овладяване на река Дунав. Трудността от изпълнението на тази задача идвала от факта, че русите не разполагали с боен флот не само на Дунав, но и на Черно море, а турците имали само на Дунав 46 бойни кораба, чиито артилерийско въоръжение наброявало 77 дула. Някои от турските бойни кораби като монитори и корвети били бронирани. Освен това дълбочината на водите в Долни Дунав позволявала на турските бойни кораби да навлязат в реката по течението чак до Железни врата. Това означавало, че османските флотски сили практически контролират реката по цялата фронтова линия.

Планът на руското командване предвиждал борбата за овладяване на Дунав да се води с три средства: първо – поставяне на минни заграждения, като с тях се целяло да се изолира трайно река Дунав от Черно море; второ – разполагане на брегови батареи, чиито оръдия са способни, благодарение на своите калибри, да разбият и поразят дори бронираните турски кораби и трето – чрез действията на отряд малки минни катери, прехвърлени по суша от балтийския флот.

Първите девет брегови батареи от полеви оръдия русите разполагат още на 14 (26) април 1877 г. край Рени, Барбош и Браила. Те (батареите) защитават минните команди, поставящи минни заграждения при първите два пункта. Учудващо се явява по това време бездействието на турския флот. На 26 април (8 май) русите преграждат с мини главното русло на Дунав край Браила.
http://www.youtube.com/watch?v=X83Rjf6r6JI&feature=related
Три дни по-късно, на 29 април (11 май), при минирането на Майчинския ръкав, най-сетне турската ескадра от 4 кораба се опитва да попречи на работата на руските минни команди, но бреговите батареи откриват незабавно огън с полевите си оръдия и още първите два изстреляни снаряда от руските оръдия попадат в кают-камерата (барутния погреб) на бронирания корвет “Лютфи Джелил”, който хвръква във въздуха. От 219 човека екипаж при страшния взрив оцелява само един матрос, който е изхвърлен чак на брега.

Русите продължават и през май поставянето на минни заграждения, като главната им цел е да изолират Майчиния ръкав и да блокират намиращите се там османски бойни кораби, като минният отряд на русите е охраняван от четири парни карцера – “Ксения”, “Царевна”, “Джигит” и “Царевич”.

След редица бойни действия срещу турските бойни кораби и смели минни атаки руските катери спечелват битката срещу турските миноносци на Дунав. Дунав е надеждно преграден от двойни и тройни минни заграждения. Бреговите батареи прострелват със своите оръдия дори турските кораби на котва в пристанищата на Никопол и Русе, които не вземат участие повече в бойните действия.

Най-големият успех на руските войски обаче е нежеланието на флота на султана да предприеме дори една атака срещу единствената комуникация в Румъния на руската армия – двата моста при Свищов. Това помага на руските сили и ускорява победоносния ход на войната.

След преминаването на река Дунав и навлизането в България, руските войски и българското опълчение проявяват чудеса от героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Те сътворяват чудеса от храброст в боя на “Чадър могила” при Стара Загора срещу 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Техният героизъм кара командира на преходния отряд генерал Йосиф Гурко след боя да възкликне за българското опълчение: “Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и воините на тази армия с чувство на гордост ще кажат, че са наследници на героичните защитници на Стара Загора”.

Прикривайки с гърдите си оттеглянето на местното население от горящия град към старопланинските проходи, опълченците и руските войски от 7-хилядния отряд на генерал Столетов заемат позиция на Шипченския проход и връх “Св. Никола”, където се разгарят най-жестоките боеве по време на войната на 21, 22 и 23 август 1877 г.

Началникът на българското опълчение генерал Столетов дава ласкава оценка за морално-боевите качества на опълченците и представя мнозина от тях за награда пред руското командване.

След неистови юруши на Сюлеймановите орди, които се разбиват в гранитната стена на руско-българската отбрана, Шипка е спасена и оттам и изхода на войната е определен. Плевен пада след жестока обсада и три неуспешни руски атаки.

През суровата зима на 1877-1878 г. телеграфът постоянно донася в главната руска квартира, въпреки нечуваните зимни върхушки, въпреки непрестанните опити на турците да превземат прохода: “На Шипка всичко е спокойно”.

През януари 1878 г. като снежна лавина руските богатири и българските опълченци, водени от генерал Радецки и генерал Скобелев, се спускат от върха и разгромяват турската армия на Вейсел паша при укрепения лагер Шипка-Шейново. Оттам до Сан-Стефано войната е протоколна, защото турската армия не успява да спре шеметния рейд на Казашката кавалерия.

Сред наградените опълченци в тези събития с високи руски бойни отличия има и мнозина ботеви четници.

След мълниеносната война и многото жертви, дадени от руска страна и българското опълчение, на 3 март 1878 г. в Сан Стефано се подписва Санстефанския мирен договор и войната приключва.

След Освобождението, когато се сбъдва мечтата на стария войвода Цако Петков, повечето от опълченците си отиват скоропостижно от белия свят, вследствие на жестоките рани, които са получили по време на войната, болестите и глада. Вместо да бъдат тачени като герои, те бързо биват забравени от властващата върхушка след Освобождението, забравила идеалите на възрожденските революционери за свята и чиста република, и ги оставила да умират като скотове в копторите от студ и глад.

Ужасен от отношението на властимащите към героите, народният поет Иван Вазов написва “Епопея на забравените”, най-изобличителният и остър протест срещу властващата върхушка.
Русия!
О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руския орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"
22 ноември 1876 Иван Вазов
Но народът помни и никога не забравя подвига на своите герои!

Иван Буджев

Координатор на клуб “Подвиг”

при Военен клуб, Бургас.
http://www.meridian27.com/trakia/tr10.htm
Активен
Български Културен Клуб  http://bkks.org/forum/index.php Македонско Движение Преображение - МДП http://mdp-bg.org/phpBB3/index.php

Белия Вълк

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 58
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 830
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #1 -: 23 Февруари 2008, 08:08:00 »

Българското опълчение в Освободителната война

Идеята за Българско опълчение в Освободителната за България Руско-турска война се ражда през лятото на 1876, малко след жестокото потушаване на Априлското въстание. Според подполковник Благой Миленов, заместник-директор на Националния военноисторически музей, инициативата е на Българското централно благотворително дружество в Румъния, в което членуват известни и състоятелни българи. Тя намира привърженик в лицето на бившия кадрови руски военен Ростислав Фадеев, който в докладна записка до руското правителство доказва необходимостта от създаване на българска въоръжена сила.


“Тази негова докладна намира отзвук в руския императорски двор и лично Александър ІІ заповядва да се разработят основания за организацията на българската войска – казва Благой Миленов. - Това е през октомври 1876 г., войната (обявена на 24 април 1877 г.), е още доста далече. В тях опълчението се схваща като местна въоръжена стража, която да действа в тила на руската армия, като защитава населението от въоръжени банди и пази мира и спокойствието в руския тил.

Първоначално се предвижда то да бъде от 136 офицери, 144 подофицери и 7800 войници. На 5 април 1877 г. Александър ІІ утвърждава разработени от Генералния щаб правила за създаване на Българското опълчение. На 11 април вече са налице първите три дружини с по две роти, на 29 април 1877 г. дружините в опълчението са вече шест. До средата на май те имат в редовете си 7362 редови войници и подофицери и 62 офицери. Интересното е, че в неговия състав са привлечени почти всички български офицери на руска служба по това време. Сред най-известните имена бих посочил подполковник Исаков, капитан Райчо Николов, щаб ротмистър Любонски, подпоручиците Филов, Николаев, Муткуров, Гуджев, Шиваров, Блъсков и т.н., както и българските лекари Мирков, Бонев, също и отец Драганов, участник в четата на поп Харитон в Априлското въстание, който става бригаден свещеник.

Колкото до състава на българското опълчение, в него са представени всички тогавашни групи от българското общество, като започнем от ратаите и стигнем до учители, състоятелни хора и т. н. На 18 май край град Плоещ му е връчено знаме, подарък от жителите на град Самара. То е било приготвено за бунтовниците в Априлското въстание, но поради бързото му потушаване знамето е съхранено и по-късно е връчено на опълченците.”

Известен е драматичният епизод, свързан със Самарското знаме в боевете през юли при Стара Загора, където пет негови знаменосци загиват един след друг. Опълченците обаче успяват да го спасят. Одисеята на знамето продължава и в изключително тежките августовски сражения при отбраната на прохода Шипка. Изследователи на боевете там твърдят, че опълченците са се готвели да го закопаят в земята, защото не са очаквали, че някой от тях ще остане жив, посочва подполковник Миленов.

“Бойния си път опълчението според мен започва още с преминаването на река Дунав и особено при превземането на Търново, макар че там боевете са незначителни – продължава той. - Опълчението поначало е включено в предния отряд на ген. Гурко. Този преден отряд има задача да премине в Южна България през старопланинските проходи и по най-бързия начин да се насочи към Одрин, оттам – към Истанбул, и с това да допринесе за бързото приключване на войната.

Замисълът е чудесен, въпреки че някои колеги, цивилни историци, съжалявам, че го казвам, но не разбират от стратегия и тактика и твърдят, че това е погрешно. Замисълът е гениален, лошо е изпълнението му. Просто предният отряд на ген. Гурко е трябвало да бъде от 100 хиляди човека, но поради различни субективни причини и най-вече грешки от страна на брата на императора, отрядът на ген. Гурко е сведен до десетина хиляди. И така, след преминаването на Стара планина, при Стара и Нова Загора той се изправя срещу една могъща турска сила - корпуса на Сюлейман паша в състав от около 47 хиляди души.”

В навечерието на войната част от руските генерали се отнасят с известно недоверие, дори насмешка към опълчението, поради това, че е събрано набързо и не е имало време за обичайната военна подготовка, отбелязва Благой Миленов. Сред тези генерали е и Раух, под чието командване при Стара Загора се сражават четири български дружини.

“Но самият той в доклада си до ген. Гурко пише така: “Позволете да представим българските дружини за награда за боя при Стара Загора. Те напълно го заслужиха. Хората се биха геройски” – продължава подполковник Миленов. - А самият ген. Гурко, когато се разделя с опълчението, казва: “Това беше първото дело, в което вие се сражавахте с врага. И в този бой вие бяхте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”. Бих могъл да цитирам още много изявления, но първото си голямо признание опълчението получава за боевете за Стара Загора. Колкото до отбраната на прохода Шипка, така се стичат обстоятелствата, че там една малка част от руската армия от около 7 500 души се изправя срещу многократно превъзхождащ я противник.

В състава на тази част, за наша гордост и чест, повечето са опълченци. Там са пет от шестте български дружини, действащи по това време. Заедно с бойци от два руски полка – Брянски и Орловски, те се защитават срещу основните сили на Сюлеймановата групировка. По това време корпусът на Сюлейман паша е най-елитната турска част. Той е изтеглен от Черна гора и спешно, с английски кораби, е превозен до Беломорието и оттам с ускорен марш се явява при Стара и Нова Загора. След това го виждаме вече при Шипка, готов с цената на всичко да си пробие път през планината на север към Плевен и с това да постигне обрат във войната. Във военната история няма “ако”, но ако беше преминал, всички, които са запознати с военно дело, знаят, че войната е щяла да получи съвсем други измерения и не се знае кога е щяло да стане възможно нашето освобождение.”

Геройски българските опълченци се сражават и в зимното настъпление срещу турския укрепен лагер в Шейново, където е разгромена голяма османска военна групировка. В редица документи се посочва, че първият, който е стъпил на турските окопи там, е подпоручик Данаил Николаев – впоследствие български генерал и военен министър. Както отбелязва подполковник Миленов, в хода на войната се сформират още шест опълченски дружини, които обаче не вземат участие в боевете. В края на войната опълченците достигат 12 хиляди души. А след Освобождението са в основата на новата българска войска. http://bgnewsroom.com
Активен
Български Културен Клуб  http://bkks.org/forum/index.php Македонско Движение Преображение - МДП http://mdp-bg.org/phpBB3/index.php

ничо_

  • Герой
  • ****
  • Популярност: 14
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 4413
  • СОФИЯ-БЕРЛИН-РИМ
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #2 -: 23 Февруари 2008, 10:10:14 »

Каквито и да са били подбудите на Русия, хилядите руски трупове и свободата са факт. Така Русия до някъде откупва дълга си към България заради писменноста и религията. За съжаление в следващите години вместо да ни се издължат до край те ни обявяваха войни и винаги заемаха позиция срещу България.
Активен
БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО    


български орел

  • Гост
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #3 -: 23 Февруари 2008, 14:02:19 »

Трябва дая сме вечно благодарни на Русия,че сега щеше да носим фесове.Няма да сес вършат русофобите!
Активен

Stoicho

  • Гост
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #4 -: 23 Февруари 2008, 14:02:57 »

Трябва дая сме вечно благодарни на Русия,че сега щеше да носим фесове.Няма да сес вършат русофобите!
Радвам се,че са изгонили турците!Де да можеха и сега да сторят същото!!!Дано не ни обвинят в разпространение на комунистически идеи! :lol:
Активен

Белия Вълк

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 58
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 830
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #5 -: 23 Февруари 2008, 14:02:44 »

Трябва дая сме вечно благодарни на Русия,че сега щеше да носим фесове.Няма да сес вършат русофобите!
Радвам се,че са изгонили турците!Де да можеха и сега да сторят същото!!!Дано не ни обвинят в разпространение на комунистически идеи! :lol:
:lol: :lol: :lol: Имаш една бира от мен..
Активен
Български Културен Клуб  http://bkks.org/forum/index.php Македонско Движение Преображение - МДП http://mdp-bg.org/phpBB3/index.php

Венелин (отново)

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -5
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 644
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #6 -: 23 Февруари 2008, 14:02:06 »

В 3 от 4-те решителни битки във войната, участва българското опълчение и неговото участие е определя изхода от тях :!: :arrow: Може спокойно да кажем, че ние българите сме изиграли решителната роля, за победа над турция :!: :!:
Иначе руснаците са водили една дузина други войни с турците и като нищо и този път са щели да побегнат зад Дунав и да ни оставят на турския ятаган, както са го правили не веднъж преди това...
А колкото до големия брой руски жертви - дължат се само на некомпетентното им командване :idea:
Активен

Intruder

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 1
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 1549
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #7 -: 23 Февруари 2008, 15:03:27 »

Напоследък се появяват неверни съмнения, според които войната е била израз на империалистическата политика на Русия...

Това не са неверни съмнения, ами си е чистата истина или абсолютната истина, както искаш си я наречи. Една империя воюва с друга империя, за да разшири своето влияние. Т.нар. руска армия се е състояла от крепостни селяни, неграмотни и бедни, дори по-бедни от българите, а де не говорим за образование. Тогава българите сме имали училища във всяко едно село, докато руснаците са имали само в големите градове. Освен това тия т.нар руски войници не са имали никаква  собственост. Дори дрехите на гърба им са били собственост на техните помещици.

И се пита в задачата как може крепости селяни да освободят друг народ, след като те самите не са се освободили. Ами никак.  8)
Активен

Белия Вълк

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 58
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 830
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #8 -: 23 Февруари 2008, 15:03:00 »

Освобождението от османско иго и митовете на българската история

Според моето най-дълбоко и пълно вътрешно убеждение Русия няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и дори явни врагове, каквито ще бъдат всички тия славянски племена веднага, щом Русия ги освободи... Може би цяло столетие, ако не и повече, те непрестанно ще треперят за своята свобода и ще се страхуват от властолюбието на Русия; ще се умилкват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще бълват хули и и клевети против нея. Фьодор Достоевски (1877 г.)
   
Светското тълкувание на историята надценява нейните «хоризонтални» измерения (политическите, икономическите и пр.) и подценява „вертикалните” (духовните, християнските, църковните). Когато мерят събитията само с „хоризонталния” аршин, историците неизбежно ги тълкуват превратно. Тази превратност в някои случаи стига дотам, че събитията стават непоносими за самите историци. Такъв е случаят с едно от основополагащите събития в новата българска история — Освобождението на България от османско иго — което и до днес създава комплекси не само у българските историци, но и в самата ни народопсихология.
   Още от „възраждането” в ХVIII-ХIХ век представите на българството за своята история стават все по-светски. За върховна ценност се приема националната държава. Следователно османското иго, което е ликвидирало българската държава, се счита за върховно и всеобхватно историческо зло. Като огромен Левиатан то избутва настрана всичко друго в реалното историческо съзнание на народа. За тогавашните българи средновековната българската държава не е реалност. Нито едно българско семейство няма родова памет (родословие, документи, собственост) от времената преди игото. А ранните османски векове са били нещо като „памтивека”, митологично-приказни времена на стихии и първичен хаос, от който извира сегашността. Никой не помни началната граница на този свръхпериод, което го прави да изглежда безграничен назад във времето. Върху тази времева безграничност се наслагва още една митологична безграничност — на страданието. Турското иго се привижда в митичното съзнание на българина като непрестанно баташко клане, като безгранично зло.
   Но ако е така, тогава и Освобождението от това тотално зло трябва да се приеме като тотално благо. Руската държава (извършителят на Освобождението) дава на българската държава това безгранично благо и този тотален държавен дар никога не може да бъде върнат. Той превръща навеки България в държава-длъжник с огромен и никога непогасим нравствен външен дълг. Съответно българските историци ще са принудени или да възхваляват до небесата Освободителката Русия, или да си кривят душата и да я оклеветяват.
   Както една държава като цяло, така и отделният човек трудно може да живее с подобно безкрайно и невъзвращаемо задължение. И тъй като България не би могла да върне жеста — да освободи Русия от петвековно иго — то взаимоотношенията са сякаш обречени да бъдат неравностойни. Още повече, щом става дума за близо 200 000 души от руска страна, които са пролели кръвта си за свободата на България. Безброй паметници не могат да бъдат сравними с тази река от кръв. Получава се комплекс за безкрайната неотблагодаримост.
   Този комплекс тръгва в две направления.
   Първото от тях се стреми да надцени българския принос в Освобождението и особено ролята на Априлското въстание като главен причинител на Освободителната война. Най-знаменателен образец за това митотворчество намираме в стиховете от известната песен:

   Топчето пукна
   - Европа стресна,
   Русия скокна
   Клисура да брани.


   Шеметна и свещена е простотата, с която тези десетина думички ни обясняват безкрайно сложния гордиев възел от причини и следствия в тези исторически събития. Кулминацията е в припева:

   Пустите клисурци
   станали московци,
   А панагюрци —
   донски казаци!


   Българската поезия никога — дори у Ботев, Вазов, Яворов — не достига до такава словесна концентрация. Неизвестният гениален певец извършва магическо заклинание. Вече не му стига, че Русия скача да брани Клисура. Сега поетът превръща самите клисурци в московци. Така той слива в едно двете събития — неуспешното Априлско въстание и Освободителната война. Песента е пророческа: съчинена е скоро след въстанието и преди Руско-турската война.
   Надценяването на Априлското въстание като спусък на Освободителната война битува не само в подобна поетично-митотворческа форма. То здраво е навлязло в българската историческа наука и в народопсихологията.
   Второто направление в същата посока на комплекса поражда русофобията — което прозорливо е било предвидяно от Достоевски още в 1877 г. Митът, роден от русофобския комплекс, е, че Русия идвала не за да освободи българите, а да ги завладее.
   Този мит обикновено се смята за белег на мисловна зрелост и прагматично мислене. Един вид, на повърхността, за наивния наблюдател русите идват с благородното намерение да освободят братушките, но уж умният и проницателен човек не се подлъгва, а вижда в дълбочина, че в скритата същност на всичко това стоят користните имперски стремежи на Русия да завладее Балканите и да превърне България в своя провинция („Задунайская губерния”). Този мит е свързан със суеверието, че истинските мотиви за поведението на людете и държавите са лошите мотиви.
   Всъщност истината стои съвсем другояче. Русия, разбира се, преследва своите геополитически интереси. Но в случая те напълно съвпадат с интересите на България.
   Русия не е имала интерес да колонизира Балканите. Тя не присъединява граничещото с нея Влашко (съответно Румъния). Още по-малко би присъединила неграничещата с нея България. Целта на Русия е много по-голяма: Цариград и Проливите. Това е заветната стратегическа цел на многовековната руска експанзия на юг още от времената на Иван IV Грозни. При това цел едновременно стратегическа (излаз на Средиземно море) и заедно с това духовна и културна — освобождаване на православната свръхстолица.
   С оглед на тази цел несравнимо по-добре би било за Русия освободената с руско оръжие и следователно русофилска България да бъде силна и самостоятелна държава с буферни функции спрямо австро-унгарските домогвания към Солун и гръцките към Константинопол.
   Русия има решителен принос в извоюването на националната независимост на всички православни балкански държави (Влашко, Сърбия, Гърция, България) и не ги присъединява към своята територия. Идеалният вариант за Русия е било именно създаването на поредица от самостоятелни проруски православни държави на Балканите. Санстефанска България е била предпоследният етап в реалното осъществяване на този план.
   Последният етап на извечния руско-турски конфликт за Цариград е в рамките на Първата световна война, когато Русия е на страната на победителите от Антантата и уговорката между царя и английския крал е била след войната Цариград да мине в руски ръце. Само Октомврийската революция обърква тази четиривековна руска стратегия и оставя турците в Европа.
   Естествено, подобно на всяка друга държава Русия желае да влияе върху другите държави в своя полза — включително и върху България. Бидейки велика сила, това нейно влияние е голямо. Но реалните руски интереси по това време са за голяма и силна България.
   Стратегическите руски интереси най-добре се доказват с нещо друго: борбата, която руската дипломация води за единство на православните народи на Балканите. Ако искаха да завладяват балканските страни, русите щяха задължително да приложат безпогрешно действащата максима „разделяй и владей”, още повече, че българите и гърците правят всичко възможно, за да се разделят. Неимоверни са усилията, които граф Игнатиев полага за да не допусне българската схизма — дори по-големи, отколкото за самото политическо освобождение на България. Той не успява поради самоубийственото късогледство на българи и гърци.
   И ето, че се получава уникално явление в световната история. Един най-рядък бисер: добрата война. Всички войни са големи злини, но ако някога някъде е имало справедлива война, водена максимално безкористно от един народ за освобождението на друг народ — това е нашата Освободителна война. Тя е акт на историческо вдъхновение не само от страна на император Александър II, но и на интелигенцията и целия руски народ. Изразител на това вдъхновение е Достоевски, който по това време пише: „Интересите на Русия са в случай на необходимост тя да забрави всякакви свои интереси, да се самопожертва, но само и само да не измени на справедливостта.”
   Самият факт, че войната се води не за собственото освобождение, а за свободата на друг, братски народ, е придавал допълнително благородство на руската кауза. Получава се небивалият, но строго достоверен исторически факт. Войната се води действително за добра кауза, за един идеал. Това е „невъзможната” благородна война. Тя няма нужда да бъде идеализирана, за да бъде такава.
   Професионалните историци толкова пъти са били лъгани с красиви фрази, че вече не вярват зад красивите фрази да има действително благородни подбуди. Но Гладстон е прав, когато казва през 1877 година, че „с освобождаването на милиони поробени народи от жестокото и унизително робство Русия ще направи на човечеството една от най-блестящите услуги, които историята познава...”. Наистина тази война е достояние не само на българската или руската, но и на световната история.
   Но всичко казано дотук се отнася най-вече до „хоризонталния” прочит на историята. Всъщност дълбоката историческа истина е различна. Върховната ценност не е националната политическа държава, а българската Държава на Св. Дух. Тя не е престанала да свети през вековете на игото, не е престанала да води към Христа и спасението поколения след поколения българи. В този духовен смисъл вековете на игото не са абсолютно зло, нито са изгубено време за българите. Множество знайни и незнайни светци са просиявали сред нас през времената на игото. Множество праведници са се раждали и живели с блаженството на бедните духом по Христовия път.
   Българската Държава на Св. Дух, създадена от светите равноапостоли Борис, Кирил и Методий, нито за миг не е падала и не е преставала да съществува. Именно тя непрестанно извършва истинското Освобождение на българите, което е несравнимо по-важно от всякакво политическо или икономическо иго.
   Истинският Цар-Освободител на България е Христос и в Неговата десница и руската, и османската армия са като сламки и прашинки. Към Него е вечният невъзвръщаем дълг на България. Към Него следва да бъде обърната безграничната благодарност на българите, както и към Неговите угодници, които са небесни покровители и на България, и на Русия. Едва след това идва ред на „хоризонталните” исторически събития, благодарността и признателността за извършените безкористни подвизи на любовта в Христа заради ближния.
   Ако България имаше истинско християнско отношение към историята, тя нямаше да има никакви исторически комплекси. И всяко нещо щеше да отиде на истинското си място. И паметникът на цар Александър II щеше да украсява някой от хубавите площади на българската столица, но срещу сградата на Народното събрание щеше да има паметник на създателите на българската Държава на Св. Дух — свещената равноапостолска троица: св. княз Борис, св. Кирил и св. Методий.
   Впрочем самите руси са знаели по-добре от нашите политици, историци и дори от „народа” ни истинската йерархия на нещата. Неслучайно върху Самарското знаме са изобразени светите Кирил и Методий, а върху „Руския паметник” в София те изписват думите на Псалмопевеца: „Не нам, не нам, а имени Твоему”.
« Последна редакция: 23 Февруари 2008, 15:03:32 от Белия Вълк »
Активен
Български Културен Клуб  http://bkks.org/forum/index.php Македонско Движение Преображение - МДП http://mdp-bg.org/phpBB3/index.php

snaiper

  • Гост
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #9 -: 23 Февруари 2008, 15:03:55 »

Русите са били други хора тогава.Дълбок поклон пред тяхната саможертва.В началото на 19 век вече евреите започват да ги обезличават.Я вижте какви генерали са имали,просто да настръхнеш.



Активен

Patriot

  • Гост
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #10 -: 23 Февруари 2008, 15:03:34 »

Цитат
Публикувана от: Венелин (отново)
Вмъкни Цитат
В 3 от 4-те решителни битки във войната, участва българското опълчение и неговото участие е определя изхода от тях Exclamation Arrow Може спокойно да кажем, че ние българите сме изиграли решителната роля, за победа над турция Exclamation Exclamation
Иначе руснаците са водили една дузина други войни с турците и като нищо и този път са щели да побегнат зад Дунав и да ни оставят на турския ятаган, както са го правили не веднъж преди това...
А колкото до големия брой руски жертви - дължат се само на некомпетентното им командване Idea
1) Руснаците са настръхвали ,когато ние сме хуквали на БОЯ за РОДИНАТА с ВИКОВЕ!!
2) Руснаците нямаше да побягнат по простата причина ,че са имали повече войска от турците ,но не са използвали цялата.Те са ги превъзхождали по всичко.
3) Руското командване е било на ниво и поради тази причина са победили в решителни битки.Например в битката при река Дунав Руското командване е превъзхождало значително турското и поради това са ги победили, макар че тогава турците са ги превъзхождали по средства.
4) Умират половин милион Руски бойци за Свободата на България.
Активен

Intruder

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 1
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 1549
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #11 -: 23 Февруари 2008, 15:03:46 »

   Второто направление в същата посока на комплекса поражда русофобията — което прозорливо е било предвидяно от Достоевски още в 1877 г. Митът, роден от русофобския комплекс, е, че Русия идвала не за да освободи българите, а да ги завладее.
 

То не е мит, а реалност, предвидливо разбрана още преди освобождението от Левски, който е казал, че който ни освободи, той ще ни пороби.  Речено- сторено.  8)
Активен

Intruder

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: 1
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 1549
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #12 -: 23 Февруари 2008, 15:03:54 »

4) Умират половин милион Руски бойци за Свободата на България.


200 000 руснаци умират не за освобождението на България, а защото техния цар и техните помещици са ги пратили на война да се бият с друга империя.  8)
Активен

man88nam

  • Редовен
  • **
  • Популярност: -3
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 288
  • 005326
    • ARWAY
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #13 -: 23 Февруари 2008, 17:05:24 »

Белият Вълк е засегнал реално и недвусмислено истината, по вертикала и линейно, хоризонтално и в политически план, а Русия през вековете се е променила дотолкова, че не можем да правим никакво сравнение с онова което е било тогава, с това което е сега (видимо пред нас)
Активен

Komita

  • Гост
Re: Руско турската освободителна война. (1877-1878 г.)
« Отговор #14 -: 23 Февруари 2008, 17:05:15 »

Хайде де........

Генералите Гурко, Столетов и т.н са избили безброй поляци през 1863... Гурко е като Сюлейман Паша за поляците, примерно...

Същите "славянски" братя, за които говорите.  :shock:

А голяма част от "руските" войници са били от Волжка България....

Активен
 


SMF 2.0.6 | SMF © 2011, Simple Machines
Никоя част от този сайт не може да бъде копирана или репродуцирана, освен след писмено съгласие от страна на АТАКА © 2006 - Всички права запазени.турци, турски, турско малцинство