напред »

[Cuba Libre]

Елизабет Батори (1560/61 - 21 август 1614)



Елизабет Батори е родена през 1560г. в една от най-старите и заможни фамилии в Трансилвания. Нейни могъщи роднини са кардинал, принцеса, главния министър на Унгария, както и царят на Полша. Благородната фамилия Батори очистила се от властта на рода Хум Гуткелд, който поддържал със сила широки области на изток от централна Европа (сега известни като Полша, Унгария, Словакия и Румъния) се появяват да приемат роля за временно издигане през първата половина на 13-ти век. Изоставили племенните си корени, те приемат името на едно от своите имения (Батор означава "храбър") за свое фамилно име. Силата им се разраства и достига своя зенит към средата на 16-ти век, запада и повяхва изцяло през 1658 г. Велики крале, принцове, членове на съдийството, както и притежатели на черковни и граждански постове се срещат сред редиците на Батори.

Приемането на благородно име не променя основните семейни предпочитания и отношенията с по слабите родове, и за да се спрат опитите за изкачване на другите родове се сключват няколко значителни брака в самата фамилия Батори, от която практика възникват някои проблеми в последствие. За нещастие, освен тези "обикновени проблеми" възникват и някои усложнения (именно отвратителна психоза) както и появата на някои "лоши гени", прочутата и садистична Ерзебет е най-известна сред тях.

Необичайно за някой с нейния социален статус, тя била способно и енергично дете. Издигната като Унгарска кралска особа, още като млада девойка тя била доста красива; Изтънчена, нежна и деликатна, висока за своето време, личността и не се развива случайно. От нейна гледна точка най-изключителната и черта бил изтънченият й и гладък като крем вид. Макар повечето хора да не били чак толкова впечатлени от нейната по скоро обикновена кожа, често я засипвали с похвали понеже знаели кое е най-добро за тях самите, тъй като Ерзебет не приемала половинчати похвали, освен това била доста отмъстителна.

На 15-годишна възраст тя се жени за 26-годишния граф Ференц Надасди по политически причина, макар и с аристократично потекло и маниери и отива да живее в замъка Шейте. Поради брака си тя става господарка на замъка на Чейт, домът на съпруга й, разположен дълбоко в Карпатските планини, сега централна Румъния, по късно известни като Трансилвания. Разположен в близост до оживен търговски център замъка бил заобиколен от малки селца и разлати селскостопански земи, осеяни с назъбените оголени скали на Карпатите. Графът прибавя неиното фамилно име към своето, така че контесата да запази името си. Граф Надасди прекарва голяма част от времето си далеч от дома, водейки битки, като по време на неговото отсъствие Елизабет прави лизбийски оргии, примесени със садо-мазохизъм. Прислужникът на Елизабет, Торко, я въвежда и в окултното.

Войната през 16-ти век била безмилостна. По време на свирепите битки с турците и докато се опитвал да измъкне информация от пленниците съпругът на Елизабет се научил на ужасяваща изобретателност в мъченията: добре сглобени нагорещени изглеждащи като нокти клещи, оформяне на втърдено сребро, което закрепено към здрав бич, разкъсва и съдира плътта.Елизабет не била сама в своите "необичайни" интереси. Осведомена за странните увлечения на Елизабет и развеселена от тях, нейната леля я въвела в удоволствията от бичуването (наложено върху други разбира се), вкус който Елизабет бързо усвоила. Снабдена с ужасяващите сребърни нокти на съпруга си, тя обилно задоволявала страстта си през дългите самотни часове, бичувайки окаяните нещастници попаднали в тъмниците на замъка и. Колкото по силни били крясъците и по обилно течала кръвта, толкова по-силно и оргазмично било удоволствието и. Тя предпочитала да бичува избраните "субекти" фронтално, а не откъм гърба, не само заради по добрите възможност за нанасяне на поражения но и за да може да се наслаждава на изписаната по лицето на жертвата и болка и ужас от жестоката им съдба.

Елизабет избягва от замъка за кратко с неизвестен непознат, но след това отново се връща вкъщи. Щастлив от това, че съпругата му е отново с него, графът й прощава всичко. След като Елизабет се връща в замъка, започва все по-трудно да понася властната си свекърва. За да се разтовари от напрегнатата обстановка Елизабет започва да измъчва прислужничките си с помоща на старата си бавачка, иконома Йоханес Ювари, Торко, горската магьосница на име Дарвула и вещицата Доротия Сентез.

Елизабет е на 40 години, когато съпругът й умира от множество прободни рани причинени му от проститутка в Букурещ, на която не платил, тя отпраща своята свекърва надалеко и истинският периода на звертсва започва. Елизабет силно се страхува от стареенето и от перспективата да загуби красотата си. Един ден, съвсем случайно, една от прислужниците й я оскубва, докато й реше косата. Тогава Елизабет удря толкова жестоко момичето, че то започва да кърви и част от кръвта попада на ръката на графинята. Това й дава чувството странна сила, която сякаш преминава през тялото й и го подмладява. Сигурна, че е намерила тайната на живота и вечната младост, графинята заповядва веднага на Торко да съблече прислужницата и да направи разрези по тялото й, като събира кръвта в голям казан, в който впоследствие Елизабет се изкъпва, за да се подмлади.

След случката графинята си втълпява, че кръвта ще я накара да изглежда по-млада и жизнена и така тя решава да убива млади момичета, за да използва кръвта им. От години, най-доверен помощник на Елизабет в задоволяване на различните й тайни удоволствия била Дороти Сантез. Сега, с нея и останалите "вещици" за помощници, Елизабет скитала из околността, ловувайки подходящи девствени девойки като суровина за изпълняване на трудното й начинание.

Когато се връщали в замъка, всяко младо момиче било окачено, живо и голо, с главата надолу с вериги увити около глезените. Гърлата им били разкъсвани за да може всичката им кръв да се оттече надолу за банята на Елизабет, да бъде събрана докато младото тяло е все още горещо и изсипана в сгъстен лепкав тъмночервен басейн. В замъка има специално подземие където момичетата са държани, за да бъдат "източени". Графинята се обгражда със специални хора, които отвличат младите момчета и ги водят в замъка, където впоследствие биват умъртвявани по особено жесток начин. Елизабет Батори започва да се счита за вампир и затова пие кръв и се къпе в нея.

Понякога, откривали наистина прекрасно младо момиче. Като специално угощение Елизабет пиела детска кръв: отначалото от златна колба, а в последствие, когато жаждата й се увеличила, направо от извора, докато гърчещото окачено тяло постепенно избледнявало. Макар да държала настрана своите политически врагове, след продължилото пет години начинание, тя започнала да осъзнава, че кръвта на селските момичета, оказвал твърде малък ефект върху качеството на кожата й. Очевидно тази кръв била некачествена и тя се нуждаела от кръв с по-високо качество.

В началото на 17-ти век в Трансилвания, родителите от благородно потекло и социално положение, желаели дъщерите им да бъдат образовани в подходящи обществени привички и етикети, така че да могат да приемат добри връзки, когато узреят. Ето го и удобният случай. През 1609-та година, Елизабет основава академия в своя замък, предлагайки да вземе 25 момичета едновременно от благородни фамилии и правилно да завърши тяхното образование. И действително, образоването им завършило. Подпомогната от Дороти Сантез (също така известна като грациозният дребосък "Дорка") тези клети ученички били изконсумирани по абсолютно същият зверски начин, както и изстрадалите селски момичета преди тях.

През годините графинята и нейните подчинени убиват повече от 600 момичета, като всички са изцеждани до последната капка кръв. Селяните, които живеят близо до замъка, знейки какво се случва там и какви неща прави контесата, се опитват да й се противопоставят, но не успяват да сторят нищо срещу нея, защото тя има властни прятели. Един ден обаче една от жертвите на графинята успява да избяга и да разкаже на всички какво се случва в замъка. Първият министър на Унгария, Турцо, който е братовчед на графинята, решава да направи нещо срещу издевателствата и изпраща войници да я арестуват, заедно с подчинените й. На 30.XII.1610, когато войниците влизат в замъка, са изумени от онова, което виждат вътре: уреди за мъчение и момичета, мъчени по невероятно ужасни начини; над 50 "изцедени" трупа из целия замък; едно полу-живо момиче в балната зала, цялото надупчено и обляно в кръв; няколко живи момичета, в подземието, целите в рани...

Графиня Батори и нейните подчинени са арестувани. Срещу нея и съучастниците й е повдигнато дело през 1611г. Тя отказва да се признае за виновна или да се защити и въобще не се появява на самото дело. Всички са осъдени на смърт. Двете вещици са обезглавени и кремирани, на останалите съучастници в престъпленията са изтръгнати пръстите и след това са изгорени живи; само графинята успява да избегне изпълнението на присъдата. Тя, според преданието, е залостена в малка изолирана стаичка, в която умира на 21 Август 1614 (на 64 години). Но съществува и легенда, според която последното желание на графинята е да не бъде екзекутирана, а погребана жива в собствената си спалня. След изпълняването на желанието й замъкът е изоставен и запада. Едва 4 години по-късно крадци разбиват вратата на спалнята, но не откриват тялото й там.

[Cuba Libre]

Барон Жил дьо Ре -  "Синята брада"

Архивните документи и свидетелствата от камък ни позволяват да тръгнем по следите на злия барон дьо Ре, който колективното съзнание е превърнало в страховития литературен герой, увековечен от Шарл Перо. Застанала на границата между легендата и историята, между фикцията и реалността, личността на Жил дьо Ре продължава и до ден днешен да предизвиква със своята загадъчност нашето любопитство...


Всичко започва през един мразовит октомврийски ден на 1404 година, когато в Черната кула на замъка Шамтосe (известен в наши дни като “Прокълнатия замък”) се ражда Жил дьо Ре. Тук героят, станал по-късно известен като Синята брада, прекарва своето детство заедно с по-малкия си с три години брат Рене (известен по-късно като Рене дьо ла Сюз). Жил учи латински, упражнява се в лова и риболова и успешно практикува изкуството на оръжието. Но тук също така се проявява за първи път и животинското в него: той се забавлява да държи по няколко дни гладни собствените си овчарски кучета, да ги насъсква срещу овните и да гледа след това как последните бивали разкъсвани.

През 1415 г. като че ли някакво проклятие се стоварва върху замъка Шамтосe-на-Лоара. При един инцидент по време на лов на глигани загива бащата на Жил – Ги дьо Лавал. После, след кратко боледуване умира майка му – Мари дьо Краон, докато в битката при Азенкур губи живота си вуйчо му Аморu дьо Краон. Така Жил дьо Ре става пряк наследник на родителите си и на дядо си Жан дьо Краон. Последният, от когото всъщност е отгледан, ще бъде за него постоянен лош пример. Когато внукът му навършва 16 години, Жан дьо Краон принуждава Жил да се ожени за Катрин дьо Туар, която е на същата възраст и негова четвърта братовчедка. Благодарение на този брак Жил се домогва до замъците Тифож, Пузож, Порнuк, Савенe. Но към съпругата си бъдещият маршал на Франция винаги ще се отнася с пренебрежение и ще я прокуди в замъка Пузож.
Бракът с Катрин дьо Туар позволява на Жил да стане наследник на четири благородни френски фамилии ( Лавал, Краон, Машкул и Ре ) и да се сдобие с няколко замъка с изключителна стратегическа важност заради разположението им на границата между Бретан (територия, която тогава била независима ) и Франция.
Първият е вече споменатият Шамтосe-на-Лоара, разположен на границата между провинциите Анжу и Бретан. Днес, обаче, от него са останали само руините на една кула, която изглежда като разрязана на две заради огромната вертикална рана във външната u стена, която достига почти до замята. Част от стените на замъка са покрити с гъст бръшлян. Останките от крепостта се намират на хълм, който се извисява над долината на Лоара. Така изглежда днес родният дом на Жил дьо Ре, който местните хора наричат замъка на Синята брада. За да се достигне от Анжу до покрайнините на Нант, пътят от тук е бил задължителен, от където и стратегическата важност на крепостта. Входът за нея, който е долепен до една скала и в близост до който има малко блато, някога е бил защитаван от две кръгли кули и голяма врата с подвижен мост, който падал на 4 масивни четвъртити колони.
Другият замък, разположен на границата между Поату, Анжу и Бретан, и известен като любимото място на Жил дьо Ре, е Тифож. Той е разположен върху цялата повърхност на гранитен масив с ширина три хектара. Части от строежа му датират от X и - XI и век, а други от XII и . Заобиколен е от стени с дължина 18 метра и дебелина 3-4 метра. Крепостта граничи с тихите води на криволичещата река Севра и нейния приток Крума. Тя също става притежание на Жил дьо Ре като част от зестрата на съпругата му Катрин дьо Туар.
Замъкът Машкул е друго изключително важно владение на Жил дьо Ре. Той е разположен на атлантическия бряг, на юг от Лоара и представлява заедно със замъка Порнuк, разположен недалеч от него, един от най-важните центрове в района, известен с производството и търговията със сол. Както Тифож, така и Порнuк става притежание на Жил като част от зестрата, получена след брака му с Катрин. Но престоите му тук ще бъдат съвсем редки и краткотрайни. Замъкът Порнuк е изграден от гранит и се извисява над малък каменист плаж. Някога той е бил заобиколен от вода и в него се е влизало само през подвижен мост.
Всички тези владения правят от все още невръстния Жил един от най-силните барони на Бретан, но същевременно и голям френски феодален владетел, свързан с династията Валоа и със значително участие в Стогодишната война срещу англичаните. През юли 1420 г. Жил взема успешно участие във военна кампания срещу графството Понтиевър, за да освободи херцога на Бретан Жан V дьо Монтфор. Едва навършил 16 години, той започва, след брака си с Катрин дьо Туар, блестяща военна кариера, защитавайки престола на дофина Шарл VII .

В действителност, в последния етап на Стогодишната война Жил дьо Ре е един от малкото владетели от Западна Франция, които защитават националната кауза, сражавайки се на страната на дофина и бъдещ крал на Франция Шарл VII . За този негов избор на страна във войната повлиява и Жорж Ла Тремоай, негов братовчед и някога любимец на френския престолонаследник. Жил се включва във войната на страната на последния през 1427 г. като плаща от собствения си джоб на голяма част от хората, които командвал, и на които налагал желязна дисциплина. Отличава се веднага с голямата си смелост. По време на атаката срещу крепостта Люд, той първи прескача вражеските стени и след като те биват превзети, убива английския комендант на гарнизона – капитан Блекбърн като буквално му разцепва главата на две с меча си. Другите му военни подвизи са в Ренфор, Сен Лоран де Мортие и Маликорн. Когато на 6 и март 1429 г. Жана д’Арк пристига в Шинон, Жил дьо Ре получава задачата да я придружи до Поатие, където Девата трябва да бъде разпитана от теолозите. После се сражава редом с нея при опита за освобождаване на Орлеан и бива запленен от силната личност на девойката. Към нея той се показва винаги като най-верния, смел и добре боравещ с оръжието спътник. Негова е отговорността за личната сигурност на Девата, заедно с която, след като през 1429 г. взема участие в освобождаването на Орлеан, се хвърля в битката при Божансu и като част от ариергарда в тази при Патe.
Тогава Шарл VII го провъзгласява за Маршал на Франция, въпреки че Жил все още не е навършил 25 години, и му разрешава да носи на своето знаме кралските отличителни знаци, представляващи герба на Франция – златистия лилиев цвят(орифлам) върху син фон. Той е и един от четиримата френски феодали, удостоени с честта да съпроводят Свещената Ампула, съдържаща свещеното миро, с което били помазвани френските крале, от абатството Сен Реми до църквата Света Богородица в Реймс, където на 17 и юли 1429 г. Шарл VII ще бъде коронясан. През септември същата година Жил и Жана се опитват без подкрепата на краля да превземат Париж. Опитът се проваля, а Жана е ранена. Двамата биват позорно предадени от Ла Тремоай, който издава заповед за изтеглянето на останалата част от армията въпреки протестите на Жил. Тези негови протести го дискредитират пред кралския двор. По време на процеса срещу Девата в Руан, единственият, който се опитва да направи нещо за нея е Жил дьо Ре. Отначало той предлага на краля сам да плати целия откуп за освобождаването u, но не среща никаква подкрепа за начинанието си в кралския двор. Вероятно през декември 1430 г. Жил се е опитал безуспешно да прекоси Сена при Лувие, насочвайки се след това заедно с една въоръжена група към Руан, за да освободи със сила Девата. След като през 1432 г. води без особен успех едно последно сражение при Ланu, маршалът оставя всички на произвола на съдбата и се оттегля да заживее в собствените си земи. След като Жорж Ла Тремоай изпада в немилост пред краля, Жил никога повече не се появява на бойното поле.

Тук някъде приключва и бляскавата кариера на Жил дьо Ре. Смъртта на Орлеанската дева на кладата в Руан през май 1431 г. бележи фактически края на славните за Маршала на Франция времена. След като тя бива изгорена от инквизиционния трибунал, Жил се оттегля в собствените си владения и заживява като прахосник, обзет от носталгията по някогашните си подвизи. Тук се проявява и другата, тъмна страна от неговия характер, онова зловещо негово alter ego, което му спечелва печалната слава на най-страшното “чудовище” върлувало някога по тези земи. Затова и до ден днешен в областта Бретан се разказват легенди за неговата жестокост, погубила стотици деца и юноши.

Жил отива да удави мъката от загубата на Жана д’Арк в лукса на замъците Машкул и Тифож. Дворът му не само тъне в разкош, а и по масата му се леят реки от ароматно и подсладено с карамфил и канела вино. Неизброимите ястия от всякакви видове месо се сервират в златни и сребърни съдове. Там той се заобикаля от тесен кръг придворни и малка група свои верни хора, които го придружават понякога до Нант, където баронът притежава и великолепен дворец в близост до катедралата и замъка на херцога. Разполага с лична армия от около 200 души, облечени в пищни доспехи и яздещи прекрасни породисти коне. При него служат и около 80 певци и няколко актьорски трупи, които му помагат да избегне скуката зад високите стени на своите замъци.

От септември 1434 г. до август 1435 г. Жил дьо Ре е в Орлеан, за да представи пред жителите на града величествен спектакъл в чест на Жана д’Арк, наречен “Мистерия за обсадата на Орлеан”. В пиесата взимат участие 140 актьори (включително и самият Жил дьо Ре) и 350 статисти, облечени всичките в пищни костюми. На представлението присъства самият крал, тълпите от хора, които искат да видят зрелището, са неизброими. За тях на всеки ъгъл в града се предлага безплатна храна и вина, каквито жителите на Орлеан никога не са дори и сънували. Така, осигурил на града хляб и зрелища, с които почита паметта на Орлеанската дева, той може с чиста съвест и удовлетворен от себе си да напусне града, с който са свързани най-славните дни от неговия живот.

В следствие на това разточителство, обаче, дълговете се натрупват, роднините му надават глас срещу него и кралят, по настояване на Рене дьо ла Сюз и Андре дьо Лавал-Лоеак (съответно брат и братовчед на Жил), му забранява със специален декрет от 2 ри юни 1435 да продава имотите си във Франция. Бретонският херцог, обаче, обявява този декрет за невалиден на територията на херцогството. Така Жил е принуден да покрие дълговете си към своите кредитори (херцога на Бретан Жан V и някои негови подчинени) като им оставя като залог част от своите бретонски владения (включително и замъка Пренсе). Последните само това и чакат. Владенията на Жил, както стана ясно, били от изключителна стратегическа важност за бретонската държава, опитваща се тогава да засили властта си по граничната зона с Франция.

Един свещеник от Анже на име Мишел дьо Фонтенe бил натоварен да следи за прилагането на кралския декрет. С това, обаче, последният си навлекъл гнева на барон дьо Ре, който го хвърля в тъмницата на замъка Машкул. Малко след това обаче, рискувайки да си навлече гнева на Църквата, той се съгласява да го освободи.

В отчаян опит да избегне финансовия крах, Жил се съюзява с Лукавия като се насочва към алхимията в търсене на философския камък. В алхимията се криела надеждата му, че ще успее да превърне неблагородния метал в злато. Първите си плахи стъпки в нея той прави в замъка Пренсе, опитвайки се на няколко пъти да “направи злато” с помощта на Франческо Ломбардски, Антонио да Палермо, Томас Онафразимус и Дюменил. По-късно се доверява сляпо на Франческо Прелати. Последният бил 22 годишен младеж, извикан от Флоренция, по препоръка на Юсташ Бланшe, свещеник на служба при дьо Ре, изоставил расото, за да се отдаде на дявола. Прелати се хвалел, че е “познавач на алхимията” и че се занимава с вещерство и Кабала, в които бил посветен от най-големите магьосници по това време.

Прелати бил един от главните виновници за това Жил да продаде душата си на дявола. За да получи злато, Прелати няколко пъти в присъствието на своя господар направил опит да извика Сатаната. За първи път той се опитал да призове демоните на злото през 1438 г. в замъка Тифож. Малко преди полунощ Жил, Прелати, Бланшe и двамата прислужници Анриe и Поату очертали с върха на меч няколко кръга, в които след това изрисувли кръстове и други тайнствени знаци. В глинени гърнета поставили въглени, тамян, смирна и алое, след което Прелати прочел от някаква книга с черни кожени корици следното заклинание:“О, Барон, Белиал, Ориенс, Белзебут, призовавам ви в името на Отца и Сина и Светия дух, в името на Дева Мария и всички светци да се появите тук пред нас и да изпълните нашата воля”. Сетне те отворили четирите прозореца на голямата зала на замъка. Изминали два часа, но демонът ‘Барон’ така и не се появява.

Вторият опит на Жил дьо Ре да се свърже с демоните бил в градчето Бурньоф, разположено между замъците Порник и Машкул (вж. на картата). Прелати и Поату заедно с господарят си отново донесли тамян, магнетит и тайнствената книга с черни корици, след което очертали, с помощта на нож, кръг, в който изрисували сатанински символи. Въпреки изричната забрана на Прелати, прислужникът тайно се прекръстила преди придворният магьосник да започне да реди заклинанията си. По-късно и двамата свидетелстват, че след новия неуспешен опит за извикването на демоните върху града се изсипал страшен порой. В същото време се извил толкова силен вятър, че тримата едва успели да се доберат до замъка.

В съдебните архиви от това време, намиращи се в Нант, се съдържат още самопризнания на Прелати, според които последният направил трети опит, този път съвсем сам, да извика ‘Барон’, при който демонът му се бил явил. Прелати признава, че демонът му се бил явявал и други пъти, но никога в присъствие на свидетели. Той дори му бил оставил някакъв черен прах, който дьо Ре сложил в златна кутия и носил няколко дни със себе си, преди да го изхвърли понеже видял, че е безполезен. Прелати поискал от името на ‘Барон’, Жил да даде гощавка на трима бедняци на три различни празника през годината. Жил обаче, направил това само веднъж - на Вси Светии и това според магьосника била причината демонът никога да не се появи пред него.

Но в замъците Тифож и Машкул Жил изглежда е извършвал такива престъпления, че вещерството и съюзяването с дявола били като че ли най-безобидните от тях. За тези престъпления загатва и разказът на вдовицата на един каменоделец и енорияш от църквата Светия Кръст в Нант. Тя свидетелства, че била поверила сина си на човек на име Поату, слуга на барон дьо Ре, който u го поискал, за да го назначи на служба при него. От този ден нататък бедната жена не видяла повече сина си, който бил на около 15 години. Други родители, със сълзи на очи по-късно потвърждават, че и техните деца са изчезнали мистериозно по подобен начин. За съдбата на тези деца може да се съди и по поредния акт на мегаломания от страна на Жил дьо Ре. На 24 и март 1435 г. той издига в замъка Машкул параклис в чест на Младенците, избити от цар Ирод, “за доброто и за спасението на нашите души”, както се изразява самият той. За тази цел той наел на служба архидякон, викарий, няколко свещеника, капелани и ковчежник, които били лично назначени от самия него. Но построяването на параклиса едва ли е бил знак за разкаянието на барон дьо Ре за стореното от него на тези нищо неподозиращи “бретонски младенци”. По-скоро това било само част от богохулствата и светотатствата, които той извършил, и които щял да продължава да извършва. В последен отчаян опит да извика демона ‘Барон’, той извършил един от най-сатанинските си ритуали – в присъствието на Поату той поставил в чаша сърце, което е изтръгнал от малко дете. Малко преди това, по настояване на Прелати, той дал обет, чрез заклинание, да даде на дявола всичко, което той поиска, с изключение на собствената си душа.

[Cuba Libre]

Барон Жил дьо Ре -  "Синята брада" продължение

Но по ирония на съдбата едно от богохулствата на бретонския барон се оказало фатално за самия него. Може би никога не би се разбрало какво всъщност се е случило с всички онези деца и юноши, ако на 15 и май 1440 г. Жил не направил тази грешна стъпка, която се оказала повратен момент в неговия живот. В желанието си да си възвърне едно градче, което някога му принадлежало(но което заради дълговете си бил принуден да продаде срещу нищожна сума пари на Гийом льо Фрерон, ковчежник на херцога), маршалът нахлул в него заедно с въоръжен a до зъби група от 60 души и си го възврнал със сила. Лудостта му обаче, не спряла до тук. Свещеникът, който бил натоварен с административните дела по управлението на имотите, продадени от Жил дьо Ре на Гийом льо Фрерон, в действителност бил брат на последния. Свещеникът на име Жан льо Фрерон тъкмо отслужвал своята литургия в църквата Сент Етиен дьо Мер Морт (на снимката по-горе), когато Жил проявил оказалото се по-късно фатално неблагоразумие да нахлуе с оръжие в храма. На всичко отгоре той нарекъл свещеника престъпник и го обвинил, че подлагал бившите му поданици на изтезания. Накрая го задържал под стража и го отвел в замъка Тифож.

В този момент епископът на Нант, Жан дьо Малетроа, който от доста време разследвал злодеянията на барона (но който, имайки си работа с френски маршал, е действал до този момент с изключителна предпазливост), в очакване на удобен предлог и точен момент, за да се намеси по-решително, почувствал изведнъж, че успехът му е в кърпа вързан. Изглеждало, че Жил не само е застанал срещу властта на херцога, но и не е зачел привилегиите на Църквата, за което можело най-сетне да бъде преследван и съден. Но зад действията на епископа на Нант се криели всъщност неговите лични и политически амбиции. Разбирайки, че други вече са се облагодетелствали от “разпродаването” на имотите на барона, заплащайки за тях твърде ниски суми пари, епископът решава, че и на него му се полага част от “пая”.

За “нарушаване на гражданския мир”, предизвикано от използването на сила от хората на Жил дьо Ре на територията на херцогството, Жан V наложил на Жил парична глоба от 50 000 златни екю. В несъстоятелност вече да плати подобна сума, Жил дьо Ре решава да отиде в замъка на херцога, за да го увери, че се е разкаял и да го убеди да отмени решението си. Преди да отиде там, обаче, той заръчал на Прелати да извика ‘Барон’, за да го закриля. Според свидетелските показания на алхимика, демонът му се бил явил и обещал Жил да се завърне от там жив и здрав. Херцогът, обаче, не отстъпвил и дори помолил брат си, Артур дьо Ришмон, офицер на Короната и главнокомандващ на френската армия, да превземе от името на краля замъка Тифож (който не се намирал на територията на херцогството), за да освободи свещеника от Сент Етиен дьо Мер Морт. Операцията, проведена на 29 и август 1440 г. приключила успешно, но кралят, естествено, не разбрал нищо за това. Освобождаването било само прикритие за истинските намерения на херцога – последният знаел, че след като барон дьо Ре бъде прогонен от Тифож, той ще бъде принуден да се оттегли в Машкул, който е бретонско владение, и където някогашният маршал ще може да бъде преследван.

По това време вече Жил бивал преследван едновременно и от Църквата и от херцога. След като научава за изчезването на значителен брой деца и юноши от територията на своята епархия (за които хората негласно обвинявали своя някогашен владетел), епископ Жан дьо Малетроа се обърнал към френския инквизитор, под чиято юрисдикция се намирал Бретан, с молба за образуването на църковен процес срещу барон дьо Ре. Епископът обаче не успял да намери формални жалби срещу него заради страха, който баронът все още продължавал да всява у някогашните си поданици. За сметка на това пък епископът събрал доста от т.нар. “клеветнически показания”, които представлявали сбор от всички слухове, които се носели, и които трябвало да са колкото е възможно по точни, подкрепени с доказателства и свидетелски показания. Клеветническите показания били достатъчни, за да бъде сезирано правосъдието. Освен това няколко езика най-накрая се “развързали”, което позволило да се съберат и десетина жалби. Всичко това се правело тайно, за да не бъде събудено подозрението на барон дьо Ре.

От своя страна, херцогът провел собствено разследване, по време на което над 70 души се явявили, за да свидетелстват за аналогични случаи на изчезване. Броят на изчезналите се изчислявал приблизително на стотина деца и юноши, всичките от мъжки пол. Свидетелите говорели също и за бунтовнически действия предприети от Жил дьо Ре срещу обществената власт. При това положение херцогът назначил за следовател Пиер дьо л’Опитал, който наложил запор върху всички имоти на барона. Това естествено буди основателното подозрение, че действията му съвсем не били безкористни.

По време на цялото разследване, двете институции обаче не действали независимо една от друга. Напротив, те дори взаимно се подпомагали и днешният историк с право може да остане изумен от смесения характер на процедурите използвани в двата съда, които използвали всички хитрини и вратички в църковното и гражданското право, за да постигнат заветната си цел – смъртна присъда за Жил дьо Ре.

На 13 и септември 1440 г. херцогът и епископът заключили, че всичко е готово за предприемането на решителни действия – призоваването на Жил в съда. Два дни по-късно пред вратите на замъка Машкул пристигнал въоръжен отряд, който на висок глас съобщил, че Жил трябва да се предаде, за да бъде откаран в Нант, където ще трябва да отговаря пред съда за обвинение в оскърбление срещу църковната и светска власт. След тези думи във въздуха отекнали тръбите, които известявали, че е време Жил да се предаде. От замъка, обаче, не се чувало нищо. Познавайки добре гордостта, смелостта и решителността на маршала, отрядът се готвел за най-лошото. След миг, обаче, потерната се отворила и Жил спокойно излязъл отвътре. И до ден днешен остава истинска загадка какво е накарало страховития и безскрупулен барон да приеме така кротко участта си. В същото време били арестувани и откарани в затвора на замъка в Нант и основните му съучастници – двамата прислужници Поату и Анриe (последният направил неуспешен опит да се самоубие на път за Нант), придворният му алхимик и магьосник Прелати, свещеника Бланшe и вещицата Ла Мефрe.

Църковният процес бил проведен от 8 и до 25 и октомври 1440 г. в Новата Кула на замъка на херцога в Нант. На 8 и октомври Жил се явявил пред съда. Тъй като той бил все още доста силен и влиятелен владетел и би могъл поради този факт да оспори легитимността на процеса и авторитета на съдиите, обвинителите използвали хитрост като заявявили, че ще го съдят за светотатството в църквата, без да споменават други обвинения. Успокоен от това, Жил признал авторитета и легитимността на съда.

На 13 и октомври 1440 г., обаче, бил прочетен официално обвинителният акт, който накарал всички присъстващи в залата да изтръпнат. Жил дьо Ре бива обвинен във вещерство (заради опитите му да се съюзи с дявола), содомия (заради противоестествените актове, на които подлагал децата, които залавял) и убийства – трите най-тежки обвинения по онова време. Обвинителният акт дори уточнява броя на убитите деца – 140! По-късно обаче, се установява, че статистиката е доста по-печална. Детеубийствата, за които се твърдяло, че са извършени от злия барон, били в същност с пъти повече от тези, за които бил обвинен. Предполага се, че общият брой на жертвите му е около 800 деца, а според някои изследователи дори 1 000.

Ужасeн, Жил разбрал, че е изправен пред смазващ списък с обвинения. Той веднага изразил възмущението си от обвиненията, които е чул и обвинил всеки един от съдиите, че е лично заинтересован от неговото осъждане. Но вече било прекалено късно. Той вече бил признал законността на съда. Жил осъзнал, че е бил изигран и бил обзет от такава ярост, че нарекъл свещениците, членове на съда подлеци и престъпници. При тези негови думи епископът на Нант анатемосал Жил, след което заседанието било закрито.

В Средновековието обаче, отлъчването от църквата се оказвало тежък удар дори и за най-жестоките убийци и престъпници. Жил осъзнал, че е загубен, защото вече не бил християнин. Съзнавайки, че не може да очаква никакво спасение за душата си, и че е осъден на вечни мъки в Ада, той рухнал психически и променил начина си на поведение към обвинителите. Той веднага заявяил категорично, че признава законността на съда, дадена му от Бога и истинността на обвиненията, отправени срещу него. Жил спонтанно признал многобройни престъпления и молел свещениците за божията милост. При тези обстоятелства анатемата била игнорирана и баронът отново бил приет в лоното на християнската църква.

След тези внезапни обрати, църковният процес можел най-сетне да продължи. На 16 и и 17 и октомври дошъл редът да бъдат изслушани съучастниците Прелати, Бланшe, Анрие и Поату. Магьосникът разкрил с най-подробни описания сатанинските ритуали, които двамата с Жил редовно извършвали. Свещеникът Юсташ Бланшe пък свидетелствал, че господарят му бил използвал голям брой жени, сред които и вещицата Ла Мефре, които трябвало да примамват децата и да ги отвличат.
Признанията на двамата прислужници, съхранени в съдебния протокол от процеса в Нант, обаче са най-потресаващи от всички. Те разкриват целия ужас, на който били подлагани децата. Описанията на мъченията и изтезанията са толкова зловещи и ужасяващи, че е почти немислимо, че човек е способен на такава нечувана жестокост. Ето и част от признанията на Анрие и Поату: “Преди да започне с извращенията си с тези деца, за да им попречи да крещят, и за да не бъдат виковете им чути, Жил дьо Ре ги закачваше за врата с въжета и куки в своята стая. После ги пускаше и ги успокояваше като им казваше, че не иска да им причини зло, а само да си поиграе с тях. Така той успяваше да ги накара да спрат да плачат.” В протокола е записано още, че извратеният барон режел крайниците на децата, сам или с помощта на съучастници. Понякога изваждал вътрешностите им или пък размазвал главите им с боздуган, покрит с железни шипове. Видът на течащата кръв го възбуждала сексуално, а Поату признал по време на процеса, че самият той не изпускал нито миг от агонията на жертвите на господаря си. Ето още какво казва той: “След като бе извършил своите извращения и задоволил своите плътски страсти с децата, той веднага ги убиваше като ги държеше отговорни за собствената им смърт. Понякога те биваха обезглавявани, понякога той прерязваше гърлата им или им чупеше вратовете с дървен прът.” Разкритията постепенно стават все по ужасяващи: “Понякога Жил дьо Ре задоволяваше низките си страсти с децата, преди да ги е наранил, но това се случваше много рядко. Понякога практикуваше с тях противоестествени съвкупления или пък след като им прерязваше гърлата и докато гледаше как кръвта им изтича, се самозадоволяваше. Понякога ги изнасилваше докато те биваха полумъртви и дори след смъртта им, но само ако тялото им беше още топло”. При тези последни разкрития председателят на съда решава, че са преминати всякакви граници на ужаса. Той става, сваля наметалото си и покрива с него кръста, който стои зад председателския стол. Накрая двамата прислужници признават, че всеки един от тях е довел при своя господар около 40 деца, както и че са правили черни магии и неколкократни опити да призоват демоните на Ада.
На 20 и октомври пред съда застава самият Жил и изявява желанието си да направи пълни самопризнания. Когато влиза в съдебната зала, тълпата остава безмълвна. Той допълва предишните показания като уточнява, че изпитвал по-голямо удоволствие да убива децата, да отделя главите и крайниците от телата им, да ги гледа как умират, отколкото да задоволява плътските си страсти с тях. Признанията стават все по ужасяващи, но тълпата продължавала да стои безмълвна. Жил уточнява, че докато децата агонизирали, той обичал да сяда върху корема им и да ги гледа как умират. След тези сатанински оргии прислужниците му почиствали залите на замъка от кръвта и изгаряли телата. Той признава, че няма никаква представа дори за приблизителния брой на убийствата, които е извършил, но все пак си спомня, че е извършил първото си убийство на 15 и ноември 1432 г. в замъка Шамтосе. Ето как започнала според него цялата история: “Прочетох красивата история1 за това как Тиберий, Каракала и други се отдавали на содомията с момчета и изпитвали странно удоволствие от това да ги измъчват”.

Попитан за мотивите на зверските си убийства, Жил отговарил, че това са жертвоприношения за самия Бог. Като убивал само деца, той вярвал, че освобождава “чисти души”, които отивали право в Рая. Затова той с чиста съвест се зовял “създател на ангели” и смятал, че с тези свои “добри дела” ще заслужи опрощение за плътските си страсти и удоволствието, което изпитвал от изтезанията.

Жил завършва разказа за сатанинските си ритуали и зверските си убийства с истинска проповед към присъстващите: “О, бащи и майки, които сега ме чувате, вижте ме ! Умолявам ви, възпитавайте децата си в смирение ! Ако съм извършил толкова многобройни и ужасни престъпления, причината е само и единствено в моето детство”. Накрая завършва изповедта си плачейки и признавайки смъртните си грехове. През сълзи Жил уверява всички присъстващи в дълбокото си разкаяние и добавя: “Бог никога не ще ми прости, ако самите вие не се молите за мен”. И колкото и да е изумително, в миг цялата тази тълпа, попила всяка дума от разказа за зверствата на барона и задушена от ужаса на потресаващите разкрития, застанала на колене и започнала да се моли за най-страшното чудовище, за което някога била чувала...

На 23 и октомври гражданският съд произнася смъртните присъди на Жил дьо Ре и на двамата му прислужници – Анрие и Поату. Другите подсъдими изчезват мистериозно!... Прелати успява незнайно как да избегне участта на своя господар, но няколко години по-късно и той бива обесен, но за други престъпления. Колкото до Ла Мефре, зловещата похитителка на деца, тя намира смъртта си в затвора в Нант по време на процеса. На 25 октомври дошъл ред и на църковния съд да осъди на смърт Жил за връзки с дявола и извращения с природата. Жил молел да бъде екзекутиран преди своите прислужници. Той се обърнал и към присъстващите в залата с горещата молба да го съпроводят до брега на Лоара, където щял да бъде обесен и после изгорен. Последното му желание било тленните му останки да бъдат заровени в двора на църквата на Кармелитките. Волята му била уважена.

В нощта преди екзекуцията цял Нант не мигнал. Всичките му жители я прекарали в молитви – кой в църквите, които останали осветени цяла нощ, кой по площадите на града, кой в дома си. Всеки осъзнавал свръхестествените размери на току що разигралата се драма.

В 9 часа на 26 и октомври 1440 г. процесията, водена от епископа, излязла от катедралата. Подир него вървяло цялото духовенство, херцогът и неговите сановници заедно с хора от народа, чийто брой ставал все по-голям. Накрая на процесията вървели Жил дьо Ре, Анрие и Поату, обградени от въоръжена стража. И цялата тази човешка маса пламенно пеела църковни химни.

Като истински естет Жил дьо Ре се наслаждавал на тези последни мигове от своя живот. Той дълбоко и наивно вярвал, че греховете му са опростени, че вече не е обладан от демони, че душата му ще бъде спасена и след няколко часа ще се озове в Рая. Той бил опиянен от щастието, че играел главната роля в историята, която сам е сътворил. Съпроводен от всички тези хора, изпаднали в религиозен екстаз, той си мислел, че със смъртта си ще изкупи греховете на цялото човечество. Ведрото му излъчване в такъв момент поразява всички и ярко контрастира с пораженческото поведение на двамата му прислужници.
Според Жорж Батай ( Ж. Батай, Процесът срещу Жил дьо Ре, 1965 г.), в този момент Жил дьо Ре се държал като, човек, който никога не е достигнал до “разумна възраст”. По същия начин той се държал, когато признал, че се мисли за “създател на ангели” или пък когато обяснявал на жертвите си, че “не иска да им причини зло, а само да си поиграе с тях”. За него всичко било ‘игра’. Дори може да се каже, че животът му представлява един низ от “детинщини” (капризи, непредпазливи и необмислени действия, неразчетени разходи, желание да се открои пред останалите). Само че, както уточнява Ж. Батай, “детинщината, по принцип, има ограничен ефект”, докато заради властта, силата и богатството на френския маршал “неговите детинщини са имали трагичен ефект”.

Застанал пред трите бесилки, Жил се обърнал за последен път към тълпата с молбата тя да се моли за него. В миг всички застанали на колене и започнали да се молят за спасението на неговата душа. След това Жил дал знак на палача и тялото му се олюляло на бесилката. След това то било изгорено, а тленните му останки, заровени, според волята му, в църквата на Кармелитките в Нант. Там те остават до 1793 г., когато гробът му бива осквернен от републиканците. Според местните предания, в деня на екзекуцията на Жил дьо Ре всички деца в Нант били бичувани с камшик, за да не бъде забравен никога този ден.

Така приключва историята на един от най-богатите, най-славните и най-велики френски феодали, известен за някои като най-жестокия убиец, раждал се някога на този свят, за други като дявол в човешки образ, завършил живота си, мислейки се за светец.

След смъртта му, в спокойния град Нант между XV и и XVIII и век започнали да се зараждат странни ритуали за защита на децата, на бременните жени и на кърмачките. Те се извършвали по местата, където “чудовището” някога върлувало, където било екзекутирано и дори на гроба му в църквата на Кармелитите. Днес местата свързани със спомена за него, включително и призрачните замъци Шамтосе, Тифож и Машкул, вече на говорят за зверските убийства и сексуалните извращения на Жил дьо Ре. Те напомнят по-скоро за легендарния “звяр”, който отвличал децата, и който незнайно защо според легендата и според приказката на Шарл Перо носел прозвището Синята брада. Той вече не е нищо повече от един приказен герой, един Торбалан, с който родителите продължават да плашат непослушните си деца. Ето как колективното съзнание и устното народно творчество е превърнало историята за маршала, помогнал на Франция да спечели Стогодишната война, за най-верния рицар на Орлеанската Дева, за барона, разбунтувал се срещу херцога на Бретан, за човека, съюзил се с дявола и принесъл в жертва стотици деца и юноши, в легенда за “чудовище” - похитител на деца, което според приказката на Перо се задоволило с убийството на едва седем прекалено любопитни жени...

[Intruder]

В интерес на истината обаче, най-много серийни убийци са в САЩ.

Иска ти се. Я прочети малко за руските серийни убийци, като Чикатило, който е убил и е изял 53-ма души!.

Освен това е бил партиен член на комунистическата партия също като тебе. 



http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9_%D0%A7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%BE

[Cuba Libre]

Серийните убийци - чудовища или жертви?

“Почувствах необходимост, силна необходимост... Колкото повече се опитвах да я задоволявам, толкова повече изпитвах нуждата да поемам рискове, да убивам хора; рискове, които обичайно не бих предприел, защото могат да доведат до арестуването ми.”
Едмънд Кемпер

Какво отключва тази необходимост и с какво се обяснява нейната сила? Ако някой от нас почувства тази нужда, ще съумее ли да й устои?
Дали обяснението е генетично, хормонално или се корени във културата – примерът и възпитанието? Възможно ли е серийните убийци да упражняват контрол над желанията си? Повечето хора изпитват диви и нередни инстинкти под някаква форма, и все пак съумяват да ги удържат в клетката на самоконтрола. При психопатичните убийци вътрешните бариери са отдавна разрушени, “злите демони” са освободени и личността се превръща в роб на инстинкта.

Серийните убийци ползват широк набор от оправдания, които да обяснят тяхното поведение. Хенри Лий Лукас обвинява възпитанието, което е получил; други, сред които и Джефри Дамер казват, че с родени с “липсваща част”. Тед Бънди обвинява порнографията като подстрекател. Ниакои говорят за гласове, които звучат в главите им и им напомнят когато настъпи време “да изпеят песента на смъртта”. Безмилостният Карл Панцам се кълне, че затвора го е превърнал в чудовище, докато Боби Джо Лонг разказва, че след инцидент с мотоциклет станал хиперсексуален, отмъстителен сериен убиец. Най-патологичните случаи обръщат изцяло въпроса за вината, твърдейки че жертвите заслужават споходилата ги смърт.

От наша гледна точка, това са болни хора. Иначе как можем да обясним, че някой може да убие мъчително друг само защото това му доставя удоволствие. Независимо от това, трябва да се признае смразяващия факт, че серийните убийци са пресметливи и рационални. Или както заключава “британският Джефри Дамер” Денис Нилсън: “умът може да бъде зъл, без да бъде ненормален”.

Какви са те?

Преди да се спрем на въпроса кои са те, ще направим опит да опишем какви са те. В своята книга “Убийците сред нас” Стивън Егър дефинира серийното убийство:
• наличие на минимум 3-4 жертви, с период на “застой” между убийствата;
• обикновено убиецът не познава жертвата; убийствата изглеждат произволни и несвързани;
• убийствата са отражение на необходимостта от садистично доминиране над жертвата;
• убийството рядко има за цел “печалба”; мотивът е психологически, а не материален;
• възможно е жертвите да имат “символична” стойност за убиеца; начинът, по който се извършва убийството, би могъл да разкрие тази стойност;
• Обект на убийците са често слабо защитените (проститутки, избягали от домовете си, т.н.);
Статистически погледнато, типичният сериен убиец е бял мъж от долната/ средната класа, наи-често на двайсетина/ трийсетина години. Много от тях са били жертви на физически и/или психически тормоз от страна на своите родители. Някои са осиновени. Като деца, бъдещите серийни убийци са предизвиквали пожари, измъчвали са животни и са подмокряли леглата си (това е популярната “триада” симптоми). Често срещани са и мозъчните травми. Някои от серийните убийци са много интелигентни и създават впечатлението на много обещаващи на работното си място. Те силно се възхищават на органите на полицията. Повечето са правили опит да се включат в редиците й, но са били отхвърлени. После постъпват на работа или като охранители, или влизат в армията. Много, включително Джон Гейси, Хилсайдските удушвачи и Тед Бънди се маскират като служители на силови държавни органи, за да си осигурят по-лесен и близък достъп до набелязаните жертви.

Кого убиват?

Серийните убийци избират за жертви по-слаби от тях самите. Често техните жертви се вписват в определен стереотип, който има определено “символистично” значение за убиеца. Бънди брутално убива момиче в колежанска възраст с дълга кестенява коса. Дали всъщност не е убивал отново и отново финансистката от висшето общество, която решила да прекрати годежа си с него... Дейвид Берковиц е толкова конкретен – той мрази всички жени: “Обвинявам ги за всичко. Всяко зло, което се случва на земята по някакъв начин води до тях”. Гейси жестоко души млади мъже, някои от тях са негови наемници, наричайки ги “безполезни малки откачалници и боклуци”. Някои вярват, че гнева на Гейси е насочен срещу момчета, които са му напомняли за неговата собствена безпомощност в очите на властния му баща.

С редки изкючения, серийните убийци унижават своите жертви и ги възприемат като предмети. Бънди съзнателно удържал разговора до минимум, знаейки че ако опознае жертвата и започне да гледа на нея като на истински човек, това ще разруши неговата фантазия.

Серийните убийци са садистично настроени, търсят извратено удоволствие в измъчването на жертвата; дори когато тя е на прага на смъртта, са готови да я върнат към живота, за да могат да продължат да я измъчват. (“Как се чувстваш когато знаеш, че ще умреш?” питал своите жертви Гейси. Докато ги душал им цитирал 23ия псалм, подканвайки ги да бъдат смели пред настъпващата смърт.) Те изпитват нуждата да доминират, да контролират и да “притежават” човека. И когато жертвата умре, те се чувстват отново изоставени, сами с бездънния си гняв. Този адски кръг продължада докато бъдат заловени или убити.
Защо са толкова трудни за разпознаване? Или как да ти се размине убийство …
Мислим си, че можем да разпознаем лудостта, маниака, воден от неконтролируеми импулси да убива. В автобуса, на улицата – ние избягваме умствено болните, отдрътваме се от немърливите, небръснатите мъже. Ако все пак имате намерение да избегнете пътя на серийния убиец, най-добрата стратегия е да се отдръпнете очарователния, идеално облечен и добре възпитан човек. Те се сливат с околкната среда, успокоени от чувството на анонимност. Прекарват времето си разхождайки се из църкви и търговски центрове или пътувайки по магистрали и улици. “Облечете го в костюм и той ще изглежда като десетки други мъже”, казва един адвокат, описвайки Дамер. Като всички еволюирали хищници, те знаят как да се доберат до жертвите си - като спечелят тяхното доверие. Серийните убийци съзнателно прикриват своята истинска същност зад умелата фасада на нормалността .
Маската на добронамереността

По причина на психопатичната си природа, серийните убийци нямат възможността да изпитват жалост и симпатия, нито дори да провеждат нормални междучовешки отношения. Вместо това, наблюдавайки околните, те се научават да симулират тези действия. Всъщност това е манипулативен акт, който цели да привлече жертвата в капана. Серийните убийци са актьори с вроден талант. Хенри Лий Лукас сравнява усещането да бъдеш сериен убиец с усещането “да бъдеш като филмова звезда... просто играеш роля”. Зловещият Гейси обожавал да се маскира като клоун, докато Зодиакът носел странен екзекуторски костюм, който сякаш бил изваден от “Алиса в Страната на Чудесата”. В съда, Бънди казал на съдията: “Днес съм маскиран като адвокат”. Преди това Бънди се е маскирал като загрижен консултант от център за помощ на сексуално малтретирани жени.
Най-експлоатираната от странстващите психопати роля е тази на член на авторитетна общност. Мнозина постъпват в армията, включително и Берковиц, който по това време е обзет от силно патриотично настроение. Най-баналната и популярна роля си остава тази на полицая. Носенето на значки, карането на полицейски коли – не само им подхранва чувството им на важност, но и им осигурява достъп до жертви, които при други обстоятелства биха се доверили на своите инстинкти и не биха допуснали контакт с непознати.

В момента, в който биват заловени обаче, серийните убийци мигновено поставят върху си маската на лудостта, преструвайки се, че са шизофреници или пък имат бели петна в паметта – всичко, което би могло да ги освободи от отговорност. Дори в моментите, в които изклежда, че наистина разкриват своята същност – те отново играят роля.
“Какво е един човек по малко на земята, все пак?” Смразяващата констатация на Тед Бънди показва как наистина разсъждават серийните убийци. “Бънди така и никога не проумя защо хората не могат да сикнат с мисълта, че той убива, защото така му се иска”, казва един от следователите.

Какво “откючва” серийните убийци?

Точно както тези серийни убийци разпарят жертвите си, за да “видя как работят” (както казва Ед Кемпер), съдебните психиатри и агентите от ФБР опитват да проникнат в ума на убиеца. Обичайното обяснение включва тормоз в детството, генетична обремененост, мозъчни контузии, преживени травматизиращи събития и социални несправедливости. Стряскащото заключение е, че голям процент от населението е било изложено на един или повече от тези фактори. Въпросът е има ли някаква фатална комбинация, която отличава серийните убийци от повечето хора?

Вярваме, че можем да контролираме импулсите си – независимо колко гневни сме, съществува нещо, което ни възспира да дадем пълна свобода на агресията си. Възможно ли е на серийните убийци да им липсва моралната бариера? Или те просто са под въздействието на нещо неконтролируемо? “ Искаше ми се да спра, но не можех. Нищо друго не ми носеше подобна тръпка или удоволствие”, казва Денис Нилсън, чудейки се дали наистина е зъл. Без колебание можем да кажем, че серийните убийци са болни, а и тяхният брой постоянно расте. Възможно ли е да сме свидетели на “епидемия”, както казва Джоел Норис? И ако това е болест, какво е лекарството?

Еволюцията

Серийните убийци - караконджулите на 20ти век?
Дали те са продукт на модерното време, в което живеем или са съществували много преди да ги отделим като явление? Макар терминът “сериен убиец” да е пуснат в обръщение през 1971г., древните приказки за човеко-чудивища показват, че никога не е било безопасно да се отдалечаваш сам или да говориш с непознати. Кръвожадните герои от приказките на братя Грим се превръщат в ярки метафори на кръвопийството. Зловещи приказки за зли вълци, тролове, скрити под мостовете, горски вещици, хранещи се с невинни нищо неподозиращи – всичко това напомня за съвременните чудовища. Тези поучителни приказки може би са първите опити да бъде обяснена садистичната старна на човешката природа.
Върколаци

Друга ранен опит да бъде дадено обяснение на иначе ужасяващото безмислено сексуално убийство е идеята за “ликантропията” (от гръцките “вълк” и “човек”). В своята книга “Енциклопедия от А до Я на серийните убийци”, Харолд Шехтер и Дейвид Еверит описват ликантропа като сексуален хищник, който толкова сериозно е тормозел селата през 16 век, че властите го обявили за “един от най-наболелите социални проблеми”. Сред най-опасните средновековни върколаци били споменавани имената на Жил Гарние от Франция и на немеца Петер Стюбе; и двамата нападали деца, разкъсвали телата им и се хранели с тях. Вторият дори стигнал до там, че жестоко разчленил собствения си син, за да се добере до мозъка му.

Митът за върколака е популярен и днес; и до сега някой вярват как пълнолунието отключва лудостта. Зловещият Алберт Фиш – канибалът убиец на деца – е наричан “Върколака”; той се забавлявал като танцувал гол при пълнолуние. Сред другите “лунатици” е Ед Гейн, който също се забавлявал при пълнолуние, облечен в “майчинския” си костюм - съшит от женска кожа.

[Cuba Libre]

Серийните убийци - чудовища или жертви? - продължение


Доктор Джекил и мистър Хайд

19 век било време на разцвет на друг образ-предшественик на сегашните серийни убийци – доктор Джекил и мистър Хайд. Робърт Луис Стивънсън създал литературния прототип на човека-чудовище, който въплъщавал в себе си раздвоено Аз – външно цивилизован и рационален, а в същността си - отчаян звяр, който се бори за надмощие.
Една от най-интригуващите особености на серийните убийци е тяхната добронамерена маска на “доктор Джекил”. Те изглеждат и се държат като всеки човек или даже както Марк Селцер казва – те са “ненормално нормални”. В ситуациите, в които могат да бъдат възприети като потенциално опасни, те неутрализират тази възможност посредством държанието си. Едмънд Кемпер превърнал внушителния си ръст от 6’9’’[1] в преимущество; той придобил маниерите на “добродушен великан”, което му помагало да примамва жени в колата си. Очарователният Тед Бънди лесно заговярял хората, търсейки помощ, защото изглеждал скромен и затворен. Младите жени, които му се отзовавали сигурно са вярвали, че правят едно наистина добро дело, макар единственият резултат на края да бил поредното безсмислено жестоко убийство. Мрачният Гейси забавлявал хоспитализирани деца, облечен в клоунския костюм на Пого. “Знаеш ли, на клоуните убийствата им се разминават”, казва той веднъж. Гейси използват триковете с въжета от своите представления за да души нищо неподозиращи хора от публиката. Вероятно те са си мислели, че най-лошото, което може да им се случи е да се наложи да изтърпят да бъдат част от безвкусното “забавление”. При мнозина от серийните убийци скритата страна излиза наяве едва когато жертвата се почувства в пълна безопасност.

“Франкенщайн”-овци

Героят на Мери Шели има за цел да създаде живо човешко същество, съставено от отделни телесни части. Доктор Франкенщайн счита, че придобиването на тази способност го превръща в равен на Бога. Докато литературният образ опитва да съчлени човешко същество, съвременните “Франкенщайн”-овци се оказват по-“надарени” в разчленяването.

Вампири

И на края, разбира се, един от най-популярните исторически синоними на сериен убиец си остава “вампир”. В готическите драми вампирите са символ на подтиснатата сексуалност в праволинейното викторианско общество; те са нощни същества, водени от животински желания. “Вампирският” мотив е толкова популярен, че многократно ставаме свидетели на явлението на “местно” равнище: Дюселдорфския вампир, Хановерския вампир, Вампира от Сакраменто. Първият от изброените твърди, че неговото “най-голямо удоволствие при убийството е да поглъща шуртящата от раните на жертвите кръв”. Друг вампир-психопат споделя, че постоянните му сънища са създали у него непреодолимата жажда за човешка кръв: “Видях пред мен гора от разпятия, които се превръщаха в дървета... Изведнъж цялата гора се разлюля и от голите, стърчащи дървета се разпръска кръв... Някакъв човек вървеше покрай дърветата и събираше кръвта... “Пий”, каза той.”
Ранните убийци: Как обясняват своите злодеяния?

Барон Жил дьо Ре

Този френски аристократ, живял през 15в., е убил стотици деца от простолюдието. Жил безгрижно заявил, че измъчването на невинни е “изцяло за мое забавление и физическо удоволствие и нямам никава друга цел или намерение”. Жил бил невероятно дързък при подбора на жертвите – той изпращал слуги, които да залавят децата и да ги водят в замъка със същата лекота, с която изпращал да събират реколтата. Какво карало този аристократ и военен герой да измъчва деца? Оправданието на Жил е новаторско за времето си – той обвинявал свойте родители. Макар те да не са злоупотребявали с него физически, аристократът-чудовище се оплаквал, че е нещастна жертва на неморалното им поведение. Безотговорното възпитание не е необичайно обяснение за съвременния сериен убиец, но по Средновековните стандарти това е сериозно обвинение към родителите. Жил твърдял, че още като дете злото се вселило в него, защото той бил оставен “без контрол над дяволските желания”, които го спохождали.

Дали Жил дьо Ре е единствения садистичен сериен убиец от тази епоха или е имало и други, които са били по-дискретни и са избирали жертвите си по-внимателно? Не можем да дадем еднозначен отговор на този въпрос. Някои изследователи твърдят, че убийството на непознати е изключително рядко явление в т.нар. “примитивни” общества и че то по-скоро се отнася към “модерните, индустриализирани общности”. И все пак за спомената епоха можем само да гадаем; с по-голяма увереност може да се приеме, че основният архетипен модел на серийното убийство със сексуален мотив се е оформил по мрачните улички на индустриален Лондон от 19 век.

Джак Изкормвача

Убийствата на Джак Изкормвача объркали полицейските власти и хвърлили в ужас град Лондон. Загадката около неговата самоличност измъчвала успоредно със загадката за неговите мотиви. До този момент не било виждано нищо подобно – какво би накарало някого да броди в нощта, изкормвайки изтормозени от мизерията проститутки? Ясно е, че Изкормвача е ненормален, разсъждавали полицаите. Те обикаляли приютите за психично болни, издирвайки безрасъдните женомразци. Побъркани емигранти, безумни касапи, дори и заразени със сифилис аристократи - оформяли кръга на заподозрените. Повечето вярвали, че Изкормвача е емигрант (най-популярното подозрение било, че е американец, защото никой англичанин не би извършил подобно отвратително престъпление). Умелото му боравене с острието дало основание да се прокрадне идеята, че е разстроен лекар. При всяко положение, тъй като приютите за луди били претърсени, а подозрителни слухове се разнасяли и из богаташките домове, станало ясно, че Изкормвача може да е всеки. Скрит зад привидно скромната си викторианска фасада, този звяр демонстрирал истинската си същност по възможно най-зловещ начин.

Популярни обяснения

През 19 век обществото спира да признава Дявола като единствената зла сила, стояща зад всеки жесток и садистичен акт. Вместо това, учени и писатели концентрират вниманието си на демона вътре в човека. Еволюционната теорията на Дарвин дава липсващото до тогава обяснение – тя е мостът между звяра и човека. Но точно колко дълъг е този мост? Според криминалисти от 19в. той е неочаквано къс; те вярвали, че жестоките мъже притежавали “примитивни” лица – с масивни челюсти и ниски чела. Измервайки челата на заподозрените, те смятали, че могат да набележат вероятните садистични престъпници.
Макар тази система да е отдавна отхвърлена, идеята за дремещата брутална животинска същност е популярна и до днес. В процеса на развитието, като антипод на техническия напредък остава нещо, което е живата връзка с най-древните и мрачни дълбини на нашата душа. Това е пещернякът в нас; както казват съвременните психолози, това е закърнелият звяр, който след като ни е помогнал да преодолеем изпитанието на естествения подбор, е задрямал, чувствайки се ненужен в съвременното цивилизовано общество.
Франц Джоузеф Гал прокарал идеята за “френологията”. Той вярвал, че опипвайки издутините по човешката глава е възможно да се отгатне неговия характер и нивото му на интелигентност. “Физиономията”, разработена от Йохан Каспар Лаватар, претендирала, че може да разчете човешкия характер по лицевите специфики.

Тормоз в детска възраст

Имам няколко деца, който превръщам в убийци. Изчакайте докато пораснат” – бележка, надраскана на стената на апартамента на Дейвид Берковиц
Възможно ли е някои деца да се раждат “лоши”? Някои серийни убийци са обезумели рано – в детските си години - в резултат на садистична родителска жестокост. Още като дете, Ед Кемпер обезглавявал куклите на сестра си, играейки си на “екзекуции”. Веднъж й споделил, че желае на целуне учителката си от втори клас, но “за да я целуна, първо трябва да я убия”.

Едно от първите неща, в които обществото ни се вглежда, търсейки обяснение, е детството на серийния убиец. “Толкова ни се искаше да повярваме, че нещо силно е травматизирало Джефри Дамер като малък, защото иначе трябваше просто да се примирим, че някои хора раждат чудовища” пише Ани Шуорц.

В други случаи, травмите, причинени от родители в детството са толкова непоправимо жестоки, че би било чудно дали от това дете може да стане друго, освен изверг, подобен на тях самите. Като дете, “Бостънският удушвач” Албърт Десалво фактически е бил продаден в робство от алкохолно-зависимия си баща. Много садистични убийци описват детството си като безкраен низ от ужасяващ сексуален тормоз, мъчения и безнаказаност. Възможно е някои от разказите за тормоз да са преувеличени в търсенето на симпатия (намесването на злонамерени родители е добро оправдание), но други са потвърдени от свидетели. Понякога членовете на видимо стабилни семейства се оказват просто добри актьори. Децата възприемат поведенческия модел ”Джекил и Хайд” от своите родители, които са позитивни и общителни със своите съседи и колеги, но се променят, прибирайки се вкъщи, недоволни от недостатъците на своите деца.

Изучавайки тормоза в детска възраст като възможен ключ към държанието на серийните убийци, не бива да забравяме, че много деца са жертва на злоупотребата с родителски права, но не израстват като гневни и отмъстителни убийци. Тормозът в детска възраст изглежда няма пряка връзка с криминалното бъдеще. Независимо, че много момичета са жертви като деца, малцина от тях израстват със садистично-жестока нагласа към непознати. Детският тормоз не може да бъде единствено обяснение на явлението, но безспорно е предразполагащ фактор.

В своята книга “Сериини убийци”, Джоел Норис описва циклите на жестокост като поколенчески: “Родителите, които злоупотребяват със своите деца физически или психически, създават у тях инстинкта, да прибягват към жестокостта като към универсално разрешение “. Тормозът в детска възраст предизвиква не само агресивност, но се отразява и на детското здавословно състояние, вкючително мозъчни травми, лошо хранене и други проблеми в развитието.

Някои родители вярвят, че по-суровото възпитание ще “кали” децата им. Всъщност, то се асоциира от детето с липса на обич и като такова може да доведе след себе си много сериозни последствия. Ако детето не се чувства свързано със своите родители, то не получава основите, върху които по-късно трябва да изгради усещанията за доверие и сигурност. Това може да доведе до изолация, в която наситените с жестокост фантазии да се превърнат в основния източник на самоувереност и удовлетворение. “Вместо да развие позитивни качества като доверие, сигурност и незвисимост, детето става подвластно на фантазирания от него живот” пишат Робърт Реслър, Ан Бърджис и Джон Дъглас в “Сексуални Престъпления: модели и мотиви”. Според тези автори, такива деца израстват, познавайки единствено измисления си свят и водени единствено от желанието си да контролират и доминират. Те така и не развиват чувството на състрадание. Напротив, те възприемат останалите хора единствено като предмети, върху които могат да реализират жестоките си фантазии.

Ако, търсейки нови обяснения, се вгледаме в родителите – ще открием както ужасни майки, така и ужасни бащи. Обвинението обикновено пада върху майката, която е описана или като прекалено доминираща, или като прекалено незаинтересована; или свръхсексуално активна, или прекалено подтисната. Вероятно майката е обвинявана по-често, защото баща често липсва и затова някои считат, че не може да му се търси отговорност. Образът на бащата е намесван най-често при наличието на садистични възпитателни методи, на агресивни изблици вследствие на алкохолна злоупотреба или изключителен и неоснователен гняв към женския пол като цяло.

[Cuba Libre]

Серийните убийци - чудовища или жертви? - продължение

Майки - чудовища

“Все още търсим вината в майките” – Джойс Флинт, майката на Джефри Дамер
Изглежда като че ли всичко започва и свършва с майката. Хенри Лий Лукас започва “кариерата” си на убиец като екзекутира собствената си майка; Ед Кемпер я прикючва – убивайки своята. Дори Шекспировият герой – Хамлет – бил неестествено вманиачен в майка си. “Серийните убийци често създават нетипични или противоестествени връзки със своите майки”, пише Стивън Егър в книгата си “Убийците сред нас”. Типично за нашата култура е да възприемаме образа на майката като едва ли не единствения определящ. Това е една от причините мнозина автори да гледат на убийствата като на следствие от тираничното майчинство. Ако приемем, че съзнанието на тези убийци е завладяно от “Майката”, лесно решение е да ги впишем в графата “Мамини синчета”, които така и не са дозряли да се осъзнаят като индивиди. Мнозина се чувстват удобно, опирайки се на това клише – майката е дежурното обяснение. Все пак, след като се спрем на методите, прилагани от някои майки, с неухота трябва да се съгасим, че порочната връзка между тях и техните деца е налице.
Изнервени майки
В старанието си да опазят невинността на своите деца, някои майки обвързват сексуалността със смъртта. Фанатичната майка на Ед Гейн убедила своя син, че жените са “съдовете” на греха и причиняват зарази. Явно недоразбрал мисълта на своята майка, той я буквализирал като правел истински съдове и други предмети за домашно ползване от черепите на убитите жени. Макар тялото на Ед да било “спасено” от болести, неговият ум останал поразен за цял живот.
Джоузеф Колингер бил осиновен от садистични родители – католици. На 6 години бил подложен на операция от херния; в опит да обясни на сина си необходимостта от хирургическата намеса, майка му разяснила, че тя има за цел да спре растежа на пениса му. Колингер повече така и не повдигнал въпроса и завинаги останал с убеждението, че органът му е недоразвит. Строгите възпитателни методи на майката включвали “упражнението” да държи отворената му длан над огъня и го пребивала ако се разплачел от болката. Вече възрастният Колингер изпитвал неповторимо удоволстие като изтезавал хора и самият той бил непростимо жесток като родител. След като направил застраховка-живот на 13-годишния си син Джоуи, го удавил бавно, без да се трогва от детските молби за милост.
“Определено исках хубава, тиха и лека смърт за майка ми, също както би желал и всеки друг за своята”, казва Ед Кемпер. Неговата идея за лека смърт е меко казано необичайна – след като обезглавил майка си, изтръгнал гласните й струни и поставил главата на покривката на масата в хола. Майката на Кемпер била тиранична и с особени разбирания за възпитанието – след като синът й израснал доста едър и започнал да плаши сестрите си, тя го държала заключен в мазето. Вече като възрастен, Кемпер се карал постоянно с майка си и все пак не можал да се отдели и да заживее самостоятелно.
Майката-осиновителка на “Хилсайдския удушвач” Кенет Бианчи била болезнено загрижена за всичко, което се отнасяло до сина й. В доклад на агенцията, която наблюдавала детето пишело, че майката е ”силно объркана, с големи обществени амбиции, незадоволена от живота си, неуверена, консервативна и затормозяваща ... задушава осиновеното дете с прекомерно внимание към здравословното му състояние”. Като дете Бианчи бил видимо зависим от майка си, а вътрешно натрупвал към нея убийственото чувство на враждебност.
Разпуснати майки
Някой серийни убийци обвиняват своите сексуално-разюздани майки. Тези майки прекрачвали границите като демонстрирали пред децата си нередното си сексуално поведение. Боби Джо Лонг убивал жените, които считал за проститутки и уличници, защото му напомняли за собствената му майка. Тя постоянно правела секс с непознати пред очите му.
Майката-проститутка на Чарлз Менсън – Кати Мадокс – без да прояви особена заинтересованост записала сина си “Безименния Мадокс” в акта за раждане. Тя го прехвърляла от роднини на роднини, а според една популярна (но вероятно невярна) история – дори разменила малкия Чарли за кана бира. Когато той се преместил да живее при леля си, чичо му го набедил за “женчо” и за порицание го изпратил на училище облечен в рокля.
Хенри Лий Лукас също страдал от обърканата си сексуалност като дете, в следствие на садизма на майка му.Тя била непоправима алкохоличка и контарбандистка. По неуточнени причини, когато той бил на 7 години, тя го облякла като момиче. “Живеех като момичетата. Бях облечен като момичетата. Имах дълга коса като момичетата.” Тя безмилостно го пребила след като един ден се постригал заради учителска забележка. Лукас убил майка си през 1951г.
Жестоки бащи
Обикновено в родословното дърво на серийните убийци изпъква фигурата на садистично-възпитаващия баща. Бащата на Джон Гейси мачкал сина си като го наричал “женчо”, “сбъркан” и “отрепка”. Той пребивал съпругата си и дори застрелял кучето, което Гейси обожавал, за да накаже сина си. Когато, след години, Гейси душал жертвите си, той ги окуражавал да запазят достойнството си пред наближаващата смърт. “Чрез този ритуал, Гейси “възпитавал” у другите твърдостта, която на самия него липсвала – смачкана още в зародиш от родителя му”, пише Джоел Норис.
Бащата на Албърт Десалво водел проститутки в семейния дом, брутално пребивал майката и чупел пръстите й един по един, докато малкият му син гледал безпомощно. Десалво-старши продал децата си в робство на фермер от Мейн, а междувременно обезумялата от ужас майка ги търсила в продължение на 6 месеца; достоверността на тази история е потвърдена от познати на семейството и социални работници.
Случаят “Дамер”
Историята на Лайонел Дамер
Не всички серийни убийци са били тормозени и бити като деца. Джефри Дамер е имал привидно нормално детство и все пак се е превърнал в “звездата” на жестоките сексуални убийства. В книгата си “Историята на един баща” , Лайонел Дамер търси обяснение за съдбата на сина си. Той счита себе си за “аналитично мислещ” и вярва, че истерията и психосоматичните заболявания, от които съпругата му страдала по време на бремеността си, може би са отговорът.
Той определя бременността на Джойс като тежка; тя постоянно повръщала, сякаш още тогава тялото й искало да изхвърли плода. Тя преживявала особени и необясними пристъпи: “От време на време краката й се заковаваха на място, тялото й се стягаше и започваше да трепери. Челюстта й увисваше вдясно и се обездвижваше. По време на тези странни пристъпи очите й блуждаеха като на уплашено животно...”
Бащата Лайонел запазил разумната си мисъл, докато тялото на майката Джойс била постоянно поле на биологичен конфликт, който опитвала да потуши като борела хормоните с лекарства.
“Тогава, след дълги мъчения, синът ми се роди.” Макар да вини съпругата си за болестта на Джефри, заради лекарствата, с които го е увредила, Лайонел признава, че самия той е имал разрушителни наклонности, които би могъл да предаде на сина си. Лайонел бил очарован от огъня и като дете майсторял бомби. “През мозъка ми минаваше мрачен тунел”, пише той.
На 4 години Джефри имал двойна херния и претърпял операция. “Болката е била толкова силна, че както по-късно разбрах от Джойс, е питал лекарите дали не са му отрязли пениса.” Лайонел прдполага, че тази операция е оставила завинаги следа върху сина му. “Странното му помръкване започна да добива и физическо проявление. Някога светлата му коса потъмня, очите му придобиха много по-тъмен нюанс. Той сякаш растеше предимно навътре, дълго време седеше тихо, почти бездвижно, лицето му бе странно безизразно.”
И бащата, и синът намирали утеха и спокойствие, правейки биологични експерименти. “В лабораторията чувствах невероятен комфорт и стабилност като знаех свойствата на нещата, начините, по които могех да боравя с тях и резултатите, които бяха предвидими. Това занимание бе голямо облекчение на фона на хаоса, който цареше в дома ми.” Джеф ставал все по-срамежлив и страхлив към околните; чувства, които не били чужди и на баща му. “Сякаш някаква част от мен жадуваше за абсолютна предсказуемост, за ненакърнима логика”, казва Лайонел. “Просто не знаех какво да правя, за да се получат нещата с другите хора”. Бащата свидетелства как Джефри бил “толкова притеснен от тяхното присъствие, че за да имат шанса да осъществят контакт с него, те трябваше да са мъртви”.
Лайонел виждал “ужасяващата празнина” в очите на сина си и се чудел “и аз ли съм такъв?”; той гледал на сина си като на “по-дълбока и по-тъмна сянка” на самия себе си. Той си спомня как когато бил на 13г. мечтаел да хипнотизира и омагьоса момиче, “за да мога да я контролирам изцяло”. Къде е границата между невинната мечта и опасното обсебване? Можем ли да контролираме вътрешния живот на своите деца? Лайонел предупреждава, че вместо това “някои от нас са обречени да предадат проклятието, което самите те носят”. Стряскащото заключение от разказа на Дамер е, че понякога оставаме слепи за деструктивните сили, които носим и така понякога, без да искаме, ги предаваме нататък.
Събития в детството
Осиновяване
Силата на влиянието, което осиновяването може да има върху формирането на бъдещия сериен убиец е очудващо голяма. Фактът, че детето е било осиновено създава два основни въпроса. Първо, възможно е биологическите родители, а оттам и тяхното дете, да са носители на увредени гени (по-късно ще се спрем подробно на “генния” фактор). Психологическата страна на проблема се крие в чувството за безпризорност, което започва да се развива след като детето узнае истината за своя произход. То го подтиква да фантазира за истинските си родители – дали са били добри или лоши, дали майката е била проститутка или монахиня; бащата – гангстер или герой; защо са изоставили детето... Усещането за безполезност може да остави дълбоки последици във все още крехката детска психика. А осъществяването на така бленуваната среща с истинските родители може да се окаже фатално ако това усещане се препотвърди. Дейвид Берковиц бил дълбоко наранен скед като биологичната му майка го отпратила. Сподер биографите на Бънди – Михауд и Айнсуърд – емоционалното развитие на Тед спряло на 13годишна възраст, след като разбрал, че е незаконно дете. “Сякаш се забих в тухлена стена”, казва Бънди.
Няма спор, че осиновяването само по себе си не може да провокира серийни убийства. В най-лошия случай, то разколебава самоусещането на детето. Но серийните убийства определено не са най-добрия начин, по който осиновеният отново ще “открие” себе си.
Свидетели на жестокост
Някои убийци твърдят, че излагането им на сцени на жестокост е разпалило “жаждата” им за кръв. Ед Гейн разказвал как коленето на домашни животни провокирало у него зловещи идеи. Албърт Фиш и Андрей Чикатило обясняват садистичните си наклонности със страховити истории от своето детство. Разбира се, ако приемем съвсем насериозно тези твърдения, трябва да очакваме децата на Стивън Кинг да оглавят статистиките за жестоки убийства. Дори и най-травмиращите събития не са достатъчно обяснение на това противообществено явление. Като дете, “киселинният убиец” бил прогонен от лондонския си дом от бомбадировките по време на Втората Световна война. “Бомбите свистяха наблизо, докато – ранен и объркан – се опитвах да избягам. Тогава в краката ми се изтарколи човешка глава.” Подобен инцидент – в следствие на автомобилна катастрофа - е преживял и известният художник Джоел Питър Уиткин. Как една и съща случка превръща един в сериен убиец, а друг в признат талант.
Изправителни училища
Превъзпитателните училища от началото на 20в. водели до всякакъв друг резултат, но не и до превъзпитание. Разказите за садистичните пазачи и средновековните наказания почти преповтарят по-късните спомени от затвора на вече закоравелите престъпници.
Макар убиецът Карл Панцрам, действал през 20те години, да бил непоправим хулиган, бруталните мъчения, на които бил подложен в изправителното училище, засилили антисоциалната му агресия. “Отношението към мен и възпитателните методи спомогнаха да взема окончателно решение, за това как смятам да изживея остатъка от живота си. Реших да грабя, да паля, да руша и убивам където и да съм, когото и да е... Това е моето “превъзпитание...” Хенри Лий Лукас също твърди, че затворът за малолетни го е превърнал в сериен убиец. Менсън разказва, че е бил пребит и изнасилен от други затворници на 14-годишна възраст пред безучастния поглед на пазача.
Пренебрегване от страна на околните
По различни причини много от серийните убийци са били изолирани като деца. И без друго срамежлив като малък, Лукас бил допълнително подиграван заради изкуственото си око. По късно той споделял, че именно тоталното му отхвърляне било причината да намрази всички.
По ред причини Кенет Бианчи също расъл като самотно дете. В медицински доклад за него пише: “... момчето се сприятелява трудно и останалите деца му се подиграват ...” Дамер бил необщително дете, радвал се когато негов съученик се нарани, а след няколко години се превърнал в тийнейджър-алкохолик, напълно пренебрегван от окръжаващите го.
С изострянето на усещането за изолация, зависимостта от деструктивните фантазии се засилва. Наличието им се разкрива в два от елементите на т.нар. “триада” (пиромания и жестокост към животни), която предупреждава и предхожда криминалните прояви.
Триадата
Жестоко отношение към животните
В тези почти незабележими изблици се забелязва зародиша на едно много по-голямо зло. “Жестовете на жестокост са доста устойчиви, тъй като престъпниците или съумяват да изразят гнева си без за тях да последват негативни последици, или пък забраните за подобни действия нямат силата да им повлияят. Второто обяснение за подобни прояви е, че импулсивното, асоциално поведение не позволява отношения на приятелско ниво ” Така изолацията на индивида се изостря и от един момент нататък ничие чуждо мнение не е достатъчно авторитетно да послужи за коректив на противообщественото поведение. Според някои автори, всяко познание се гради на “реакционна система”. Ако моделът на поведение - изтезаване на животни и пиромания – не получи адекватна реакция, която да доведе до неговото преустановяване, с течение на времето вероятността той да се развие до ниво – престъпления срещу човека - прогресивно се увеличава.
Изтезаването на животни трябва да е сериозен сигнал за родителите. Често животните са “упражение” за последващото убиване на хора. Ед Кемпер заровил домашната си котка жива, изровил я и я обезглавил. Дамер е пословичен с жестокостта си към животните – той режел кучешки глави и ги набивал на колове в задния двор на къщата си. Все пак не всички серийни убийци проявяват подобно безмилостно отношение към животните. Денис Нилсен обожавал своите домашни любимци и не можел да приеме идеята, че някога ще бъде арестуван, защото се притеснявал, че това ще травматизира кучето му. Друг престъпник – Кристофър Уайлдър, който е убил 8 души – често правил дарения за фондации за опазване на китовете и тюлените.
Пиромания
Питър Къртън обожавал да наблюдава горящи къщи; след като се отегчил да измъчва папагала на майка си, Берковиц се вманиячил в палежите, достигайки до личен рекорд от 1 411 пожара. Често пироманията е действие, което стимулира сексуално тези престъпници. Безвъзвратното унищожаване на собственост по някакъв начин напомня перверзното удоволствие от унищожаването на човешко същество. Тъй като серийните убийци не гледат на жертвите си като на нещо повече от предмети, крачката от палежа към убийството не е голяма.
Нощно напикаване
Това е най-личният от триадата симптоми, за това и е по-малко вероятно да бъде открит, анализиран и лекуван. Според някои проучвания, около 60% от серийните убийци са имали подобен проблем и след юношеските си години. 

[Cuba Libre]

Серийните убийци - чудовища или жертви? - продължение

Заключение
Детско-юношеските години са оформящи за серийния убиец, но не можем да се съгласим, че са формиращи. Мнозина винят семейството си, за да спечелят симпатия; въобще “психопатичната мода” от край време повелявя обяснението на престъпните действия да се търси задължително и единствено извън личността на убиеца. Ако тежкото им детство е единствената причина за убийствените им наклонности, защо техните братя и сестри не поемат по същия път? Изглежда трябва да разгледаме още фактори, за да можем да дадем достоверно обяснение на явлението.
Психопати?
Болни умове
“Аз съм най-коравосърдечния изверг, който можете да срещнете”, казва Тед Бънди. “Просто обичах да убивам, исках да убивам.” Отличителният знак на психопата е невъзможността му да гледа на другите като на заслужаващи добро отношение. В съзнанието на престъпника жертвите са дехуманизирани, приравнени са с излишни предмети: “Йоркширският изнасилвач” Питър Сътклиф гордо заявил, че е “прочиствал” улиците от човешки боклук.
През 19 в. на психопатологията е гледано като на “лудост на морала”. Днес е популярно разбирането за “противообществено разстойство на личността” или “социопатология”. Съвременните специалисти вярват, че социопатите се формират вследствие на неблагоприятното действие на личностни, биологически и социокултурни фактори.
Психопатите/социопатите се диагностицират по безцелното и ирационално противообществено поведение, по липсата на скрупули и емоционалния вакуум, в който живеят. Те са търсачи на силни усещания и са смели до безумие. Заплахата от наказание рядко дава резултат, тъй като действат тласкани от импулсивната си природа и окрилени от дързостта си. Неспособни са да провеждат смислени връзки и гледат на околните като предмет за манипулиране и експлоатиране. Според един от методите за психологическо изследване, между 3-5% от мъжете са социопати, докато при жените този процент е под 1.
Психопатите често се реализират като успешни бизнесмени и световни лидери. Не всички психопати са мотивирани да убиват; но когато лесно подценяваш околните и си бил подложен на несправедливост и пренебрежение – убийството изглежда обяснимо.
Според психиатрите, факторите на средата, които създават социопати са следните:
• Изследванията показват, че 60% от психопатичните пациенти са загубили родител;
• Детето е лишено от любов и грижа; родителите му са незаинтересовани или липсват;
• Неадекватно възпитание: когато бащата е строг, а майката мекушава – детето се научава да презира авторитетите и да манипулира поддаващите се;
• Лицемерни родители, които в къщи подтискат детето, докато публично работят върху образа на “идеалното семейство”.
Генетика
Тестовете показват, че нервната система на психопатите се отклонява значително – чувствата на страх и притеснение при тях са значително притъпени в сравнение с обикновените хора. Според един експеримент, високата летва на “възбудимост” е причината за импулсивността и необходимостта от силни усещания и обяснява почти пълната невъзможност да бъде повлияно върху поведението им. На група социопати и на група здрави индивиди била възложена една и съща задача – да открият кое от 4те възможни копчета включва зелена светлина. Едно от копчетата пускало леко електричество. Двете групи направили сходен брой грешки, но здравите доста по-бързо се ориентирали да избягват бутона, който пуска ток.
Необходимостта от по-силно стимулиране е причината психопатът да се въвлича в опасни ситуации. Когато чуел сирените на линейка, Гейси я следвал, защото тя можела да го заведе до поредното “интересно” нещастие. Една от причините много от серийните убийци да желаят да постъпят в полицията е усещането за постоянен риск, което тази работа би им създала.
За формирането на психопатична нагласа оказват влияние и генетиката и физиологичните фактори. В Копенхаген е направено специално проучване: изследвана е група социопати, които са били осиновени като деца. Биологичните им роднини били 4-5 пъти по-склонни към противообществено поведение в сравнение с обикновения човек. Дори и така, не можем да приемем, че генетичната предразположеност е достатъчно обяснение; тя е единствено белег, които ориентира. Средата може да създаде или да запази в зародиш психопатичния нрав.
Когато някой наследи генетично-обусловено разстройство в развитието, най-често то се изразява в блокиране на развитието на отделни мозъчни дялове. При 30-38% от психопатите се наблюдават ненормални мозъчни вълни. Обикновено забавената дейност на мозъчните вълни е характерна за пеленачетата и малките деца и се ускорява с нарастване на възрастта. При психопатите обаче, тя запазва детското си ниво. Тази неестествена активност се обяснява с нарушения в дяловете, които контролират паметта и емоциите. Когато има наследствена предразположеност тези дялове да останат недоразвити, а родителите на детето са безотговорни, тиранични или жестоки – възможността то да се развие като социопат е огромна.
На въпрося дали психопатите могат да бъдат успешно лекувани, психиатрите отговарят отрицателно. Шоковото лечение не действа, медикаментите също не се налагат като резултатно средство. Последата възможност – психотерапията – е безсмислена: тя предполага доверие между лекар и пациент, а психопатите са неспособни да се разкриват, те не желаят да се променят.
Това е и причината повечето от тях да се оказват в затворите, а не в психиатричните клиники.
В психопатичния ум
Според др. Джей Рейд Мелой, автор на “Психопатичния ум: произход, развитие, лечение”, психопатът е способен да създава единствено садомазохистични взаимоотношения, основани на силата, но не и на взаимна привързаност. Те идентифицират себе си с агресивния модел на поведение (например злоупотребяващ родител) и нападат своята “слаба” страна като я проектират върху околните. Както обобщава Денис Нилсън: “Убивах винаги само себе си, но в карая на краищата умираше човекът до мен”.
Др. Мелой е забелязал, че в ранна детска възраст раздвоението е: (1) “крехкото” Аз, което е наранимата вътрешна същност и (2) “суровото” не-Аз, което изразява агресивната, изискваща околна среда. Индивидът постепенно остава с впечатлението, че всички усещания “от вън” са свързани с болка и разочарование, така че той се обръща “на вътре” – към себе си. В опита си да се защити, детето започва да подхожда недоверчиво към всичко и да не допуска нищо до себе си. То отказва да се идентифицира с родителите си и гледа на тях като на злонамерени непознати.
Скоро детето вече няма близки отношения с никого. Повдигната е стена, която никога не може да бъде съборена. “Човешката природа е в същността си проблемна и това ме изпълва с отвращение. За това често ми се налага да “изпускам парата”, казва “Киселинниятубиец”.
При нормалното развитие детето се обвързва с майката, тя му дава живот и любов. Обратно, психопатът усеща майка си като “агресивен хищник или пасивен непознат”. В случаите на садистичните психопати, включително и серийните убийци, детето създава връзките си на основата на садомазохизъм или агресия. Според Мелой, “този индивид страстно и жестоко причинява на околните това, което вярва че във всеки един момент може да сполети него”.
Жертвата в очите на психопата
Когато преследват жертвата си, психопатите не чувстват осъзнат гняв. Много от тях сякаш изпадат в транс по време на фазите на преследването и убийството. Търсят идеализирани от тях жертви, които желаят да унизят и унищожат. “Обезценяването” на жертвата е опит убиецът да се пребори с “демоните” в собствения си ум.
На жертвата се гледа като на обект, който носи определен символистичен смисъл. Бънди го описва като използва трето лице: “тъй като момичето пред него представлява не личност, а образ на нещо желано – последното нещо, което може да се очаква от него е да персонализира тази персона ... Не е обезателно те да представляват определен стереотип, но със сигурност са ярки образци на женския пол като цяло. Те представляват не просто пола сам по себе си, а определено разбиране за женския пол.” Бънди старателно избягвал да разбира каквото и да е по-лично за своите жертви, защото това разрушавало илюзията.
Илюзорни вòйни
По време на маниакално състояние, психопатът е безстрашен и се чувства всесилен. Той напълно губи връзка с реалността. Мнозина се идентифицират с образа на боеца. Ленард Лейк бил очарован от средновековните рицари; що се отнася до по-съвременните кино-икони, много серийни убийци – включително Гейси и Кемпер – боготворяли Джон Уейн – американският архетип на самотния войн.
Омайни разкази
Психопатите са запознати с общоприетите разбирания за добро и зло и се държат сякаш искрено вярват в тези ценности. “Има индивиди, които са толкова силно увредени, че – по мое мнение – нищо не би могло да ги “изправи”, казва Мелой. Много психопати четат книги по психология и така придобиват знания, които им помагат да имитират други, по-“безобидни” психически заболявания като н. нр. шизофренията. Те използват всяко възможно средство, за да заблуждават. Дали психопатите наистина чуват прословутите гласове в главите си? Според Мелой, “повечето от тези индивиди не страдат от слухови халюцинации, а тези, които все пак имат такива, успешно могат да им устоят”.
Джон Гейси бил “омаен и заблуждаващ разказвач, който се опитвал да оправдава всяко свое действие. Той имал ясна представа за обществената идея за добро и зло и владеел до съвършенство средствата за въздействие върху хората”, казва Юджийн Гурон, които изследвал Гейси още преди да започнат убийствата. Все пак, той бил оставен на свобода – без никакъв психологически надзор. Може би най-голямото “премятане” било при психологическата оценка на Ед Кемпер. Той бил интервюиран независимо от двама психиатри и бил квалифициран като “безобиден”. Междувременно, Кемпер държал главата на една от жертвите си в багажника на личния му автомобил, паркиран пред медицинския кабинет. Бънди използвал сладкодумието си за да предразположи пазачите в затвора; те поотпуснали контрола върху него и той успял да избяга.
Удоволствието от смъртта
Дали серийното убийство има за цел предимно секса, надмощието или двете взети заедно? Някои вярват, че сексуалното доминиране е изражение на стремежа към надмощие. “Сексът е само инструментът, който убиецът използва, за да овладее и да се наложи над жертвата”, пише Стивън Егър. Според Бънди, сексът не е основния източник на удовлетворение. “Искам да съм господар на живота и смъртта”, казва той. Той желаел да контролира изцяло своите жертви: “да разполагаш с тях физически, както може да се разполага със саксийно цвете, с картина, с Порше. Да притежаваш индивида.” Други вярват, че неестественото сексуално желание е подтикът, а силата и надмощието са оръдия за осигуряване на сексуалното удовлетворение.
В опита да вдъхнат на себе си усещане за контрол и безгранична сила, някои серийни убийци се идентифицират с привидни източници на надмощие. Някои се потапят в илюзиите си за притежавана сила с религиозен характер; незвисимо дали произтича от Господа или от дявола. Други дълго се вглеждат в полицията, опитват да й подражават, сякаш “заемането” на нейния авторитет им дава авторитета да отнемат чужди животи. Един от най-популярните и шокиращи модели за подражание несъмнено си остава Хитлер.
Един лекар мрачно предвидил за тийнейджъра Патрик Маккей съдбата на “хладнокръвен, психопатичен убиец”. Маккей се идентифицирал с Хитлер, позирал със саморъчно ушити нацистки униформи. След като признал, че е отнел живота на единайсет души, включително католически свещенник, той заявил: “няма да пророня нито сълза. Животът е пълен с несправедливости от всякакъв характер, с които трябва да се свикне.”
Сексуални убийства
Според Реслър, Бърджис и Дъглас в “Сексуални убийства: модели и мотиви”, броят на убийствата, които се добавят към графата “мотив неизвестен” постоянно нараства. Те вярват, че съществуват два основни типа сексуални убийства: “изнасилване или гневно убийство” и “садистично желано убийство”.
По какво вторият убиец се различава от изнасилвача, които убива своите жертви в желанието си да не бъд заловен? Според проучване, цитирано в “Сексуални убийства”, изнасилвачите, които убиват в опит да прикрият следите си “рядко изпитват сексуално удовлетворение от това свое действие. Обратно, садистичните убийци приемат отнемнето на живот като част от ритуализираната садистична фантазия”. Те прилагат мъчения, нараняват тялото на жертвата повече от необходимото за да бъде убита. Тъй като летвата на възбудимост на психопатите е доста висока, те се нуждаят от по-продължително и активно стимулиране. Жестоките мъчения “отключват” втория тип убийци. За тях убийството е реализация на странна сексуална фантазия, която се е оформяла дълго в мрачното им съзнание.
Мнозина серийни убийци признават, че притежават ненормално силно полово влечение. Тъй като те свързват секса със смъртта, а не с живота, идеята за продължаване на поколението ги плаши. “Сексът не би трябвало да съществува”, казва Джон Хю. “Размножаването не трябва да бъде съпроводено от никакви усещания: така както жълъдите падат от дъба.”
За някой от тези серийни убийци сексът е неразривно свързан с греховността и смъртта; връзка, внушена от свръхзагрижени за възпитанието и благоприличието родители. Енергията от либидото им се пренасочва към друго отклоняващо се поведение. “Убиецът с червилото” Уилиям Хейрънс твърди, че кражбата е основното му средство за разтоварване на натрупаната сексуална енергия. Като дете, той бил предупреден, че половите контакти са мръсно нещо и “предизвикват болести”. Джоузеф Колингер получавал сексуално удовлетворение като палел огньове.
Смъртоносна любознателност и канибализъм
Преди да започнат да убиват, много серийни убийци демонстрират голям интерес към смъртта. Това само по себе си не е чудно. Може би, ако антисоциалната им същност не стоеше като пречка, те щяха да станат лекари, изследователи или дори художници. Гейси работел в морга, спял в стаята за аутопсии, сред труповете.
Джефри Дамер обожавал дисекциите в часовете по биология; веднъж споделил на съученик, че уловил риба и я разпорил, защото: “Искам да видя как изглежда отвътре, искам да разбера как работят нещата.” По късно, пред полицията, той дал същото обяснение; режел труповете на жертвите, за да види “как работят”. Неговят адвокат опитал да обясни канибализма на клиента си с изказването, че “той е ял от телата, така че тези бедни хора, които е убил, да заживеят в него”. Канибализмът е буквално изражение на възприемането: вместо да отделят място в сърцата си, канибалите отделят място в стомаха си за този, към когото се стремят. Мнозина го описват като опит за сливане в едно. Тъй като психопатите са неспособни да изпитат симпатия или любов, тази груба и примитивна форма на обвързване е заместителят, който те могат да си позволят.
Луди ли са?
Луди ли са серийните убийци? Не и съгласно общоприетите стандарти. “Нивото на психози сред убийците не е по-високо от средното ниво на разпространение сред населението”, казва психиатарът Доналд Лънд. Официалната дефиниция за лудост се базира на правилата на Макнотин, формулирани през 19 век: Осъзнава ли разликата между добро и зло? Ако се опитва да избяга или да прикрие престъплението си, обвиняемият не е невменяем, защото действията му показват, че той осъзнава, че нарушава определени правила. И все пак кои нормален човек би наранил друг съзнателно? В случая на Албърт Фиш, по време на процеса той е обявен за “невменяем, който все пак заслужава да умре”. Малцина, включително Ед Гейн и Питър Сътклиф успешно доказали своята невменяемост.
Другото Аз
Един от най-популярните похвати да бъде прехвърлена вината е измислянето на тъмна страна или на Друго Аз. Понякога тези творения биват набеждавани за истински виновници за престъплението. Докато бил задържан, Х.Х. Холмс измислил “Едуард Хеч”, когото обвинил, че е главният мозък на осъществените убийства. Джон Гейси основал Второто си Аз “Джак Хенли” на съществуващ полицай, който носел същото име. Този въображаем Джак бил суров и оправен. Когато Гейси прекалявал с алкохола, Хенли поемал контрол.
Създаването на Друго Аз е удобен начин да се прехвърли вината върху друг, амкар и този друг да е в самия убиец. Това е психологическият вариант на “дявола ме принуди да го направя”. Основната разлика се крие във факта, че диаболичното Второ Аз е с далеч по-слаби основи, които се разпадат бързо при задълбаване. В най-добрия случай, раздвоената личност е основание електрическият стол да бъде заменен с психиатрична клиника. Доказаните случаи на описаното явление са извънредно малко.
Шизофрения
Повечето шизофреници могат да устоят на командите, които чуват: това твърди др. Мелой.
Хърбърт Мюлин чул гласа на баща си, който му наредил: “Защо не ми даваш нищо? Отиди и убий някого – Върви!” Убивайки хората, Мюлин вярвал, че предотвратява земетресения и огромни вълни. За разлика от повечето серийни убийци, той не търсел определен тип жертви. Неговите 13 “жертвени агнеца” включвали семейство, свещеник, бездомник и няколко лишени от късмет селяни.
Непосредствено след ареста му, всички вярвали, че Мюлин е параноиден шизофреник. По време на процеса обаче, той бил обявен за “вменяем” пред закона. За разлика от много серийни убийци, които се опитвали да убеждават, че са луди, Мюлин се постарал да докаже своя здрав разум, заявявайки, че сам той е жертва на голяма конспирация. Той твърдял, че е:” добър американски гражданин, който е подлъган да извършва престъпления. Аз зная, че заслужавам
 

[Cuba Libre]

Серийните убийци - чудовища или жертви? - продължение

Убийци по рождение
Генетика
Възможно ли е психопатичните убийци да се отличават още от момента на раждането си? Много родители споделят как техните деца, които в последствие са израсли като жестоки престъпници, са се различавали от техните връстници. Една сутрин тригодишният Тед Бънди се промъкнал в стаята на своята леля Джулия и наредил под завивките и няколко касапски ножа. “Той просто стоеше там и се усмихваше”, спомня си тя. Серийният убиец Карл Панцам собственоръчно пише: “ Всички членове на моето семейство са обикновени хора. Те са честни и работливи. Всички, освен мен. Когато бях много малък – на 5 или 6 – аз веч бях станал крадец и лъже, при това непоправим. Колкото повече пораствах – толкова по-зле ставах.” На 9 години немският детеубиец Питър Къртън вече е оставил 2 трупа на удавени приятелчета след себе си.
Дали тези деца се раждат зли? Средата сама по себе си не може да обясни отконяващото се поведение – прекалено много деца, които са били подложени на неподходящи влияния са израснали като съвестни и уважаващи закона граждани. Ако съществува генетично обяснение, то то е сложно и подвеждащо. Ние не сме свидетели на това как цели фамилии са съставени от серийни убийци. Няма такова нещо като “ген убиец”, но ве пак изследванията показват някои генетични тенденции към жестоко поведение. С други думи, лошото семе процъфтява в лоша среда.
Едно изследване на близнаци, отгледани поотделно, направено от Юун-Ми Хур и Томас Бушард през 1997г., разкрива силна връзка между импулсивността и нарочното търсене на “тръпка”, като и двете са обясняват предимно с генетичния фактор. И вдете особености “са доста по-често срещани при хора, злоупотребяващи с наркотични вещества, престъпници и психопати.”
Имат ли серийните убийци допълнителна хромозома?
Серийниат убиец Боби Джо Лонг имал допълнителна Х (женска) хромозома или т.нар. Синдром на Книфелтер, което значи, че женският хормон естроген циркулирал в значително по-високи количества в неговия организъм. През пубертета неговите гърди пораснали, което му причинило огромно неудобство. Освен това обаче, Лонг бил мишена на други предразполагащи фактори: той преживял травмиращо детство и имал множество контузии по главата.
Обратно, допълнителната У (мъжка) хромозома дълго е била на мода при обясняването на жестокостта. В процеса срещу него, масовият убиец Ричард Спек използвал като защита факта, че генетичният му комплект бил ХУУ, но в последствие това било опровергано.
Тестостерон
Високото ниво на тестостерон само по себе си не е опасно, но в комбинация с ниско ниво на серотонин, резултатът може да се окаже смъртоносен. Тестостеронът се свързва с необходимостта от доминиране (много успешни атлети и бизнесмени имат високо ниво на този хормон). Тъй като не е жъзможно всеки да бъде най-отгоре, серотонинът контролира напрежението и уравновесява. Когато нивото на серотонин е ненормално ниско, това може да доведе до агресивно, дори садистично поведение.
Тежки метали
Някои изследвания показват, че склонните на жестоко поведение имат по-високо ниво на следите от тежки метали (манган, кадмий, мед и др.) в организма си. Излишното количество манган понижава нивото на серотонина и допамина. Алкохолът допълниелно усилва този ефект.
Социалните злини
Жестоката съвременна култура
Доста множествени убийци винят жестоката култура, която подхранвала апетита им за смърт. Дни преди екзекуцията му да бъде осъществена, Бънди обявил порнографията за основен виновник за “кариерата” му на убиец. В съвременната развлекателна култура сексът и насилието сякаш вървят ръка за ръка. Дали можем да признаем известно основание в изказването на Бънди?
Много серийни убийци приемат образи-символи на жестокост за свои модели на подражание. Питър Кърън, който привидно бил изискан, благовъзпитан господин, по дреме на престоя си в затвора идеализирал Джак Изкормвача (цяла Ваймарска Германия била погълната от неописуемата жестокост на Изкормвача). “Замислих се какво ново удоволствие би ми донесло да правя тези неща щом се измъкна от тук.” И Гейси, и Кемпер боготворяли Джон Уейн, чийто фенове очевидно не се свеждали само до кръга на серийните убийци, но те особено много се възхищавали от безкомпромисното му чувство за справедливост. За това много престъпления са обяснявани с лошо влияние на музиката или филмите. Макар да нямаме директни доказателства за това, че медиите създават серийни убийци, не се отрича влиянието им върху неестествените фантазии. Или както Ед кемпер казва по отношение на грубата порнография: “Не тя ме направи лош, но тя е изкрата, която подпали огъня в мен.”
Според Елиът Лейтън, автор на “Ловци на хора”, серийните убийци не са “извънземни същества с болни умове, а хора, дистанцирани от обществото, загубили интерес в продължаването на сивия живот, който им се предлага”. Те са отгледани в общество, в което насилието е нормално последствие на недоволството, в което масмедиите дават достъп до груба порнография, която представя “удоволствието” от садистични действия и е подробен наръчник за осъществяването им. В тази обстановка, те избират “мъжествената” идентичност; маската на Самотния ездач, отмъстителя, пирата, човека извън закона...
Общество на непознати
За нас е по-лесно да гледаме на околните като на непознати, на стереотипи. Серийният убиец преследва определен стереотип. “Ние се дистанцираме все повече един от друг”, казва Стивън Егър. “Колкото повече се отдалечаваме, толкова повече започваме да гледаме на околните като на обекти и все по-малко като на човешки същества.”
На въпрос какво олеснява убийството, Бънди казва: “факторът анонимност”. В продължение на целия 20 век градското напрежение продължава да ражда както убийци, така и жертви. Серийните убийци могат лесно да издебват жертвите си сред обществото на “забравените”: домашни бегълци, проститутки, наркотично зависими, клошари. Анонимността, освен че облекчава убийството, може би е и фактор, който формира убиеца. Усещане за незначителност, незабележимост, безмисленост – убиват се тези, които напомнят му за анонимната съдба, а самото убийство е отчаян опит да се създаде име, да се акцентира върху личност.
Серийното убийство като кариера?
Тази възможност е илюстрирана от Дейвид Берковиц. “Привет от мръсните ню-йоркски тротоари, привет от мравките, които се живеят по тях...”, пише той. Берковиц нямал устойчива идентичност – нямал лични постижения, приятели, връзки. Единствено самота. Образът на “Сина на Сам” му дал нова сила, влияние върху околните. “Те се интересуваха от мен”, казва той за обществеността. Берковиц бил очарован да чуе как негови колеги обсъждат “Сина на Сам”, без да имат представа, че зад този образ стои затвореният Дейвид.
Доктор Мелой предупреждава за опасността от преекспонирането на личността на серийния убиец: “ако убиецът привлече вниманието на медиите и предизвика обществения интерес и страх, това ще повиши самочувствието и самоувереността му... Лошата услуга, която медиите играят на обществото е, че митологизират престъпника до такава степен, че той се превръща в легенда в собственото си съзнание. В реалността той открива признание, което до този момент е усещал единствено във фантазиите си и така убийството се превръща в единствено средство за достигане до славата.”
Заключение
Кога спират?
Кога спира серийният убиец? Когато е заловен или убит. Малцина са тези, които сами се предават на органите на реда. Ед Кемпер извикал полицията за да направи самопризнания и изчакал в телефонната кабина да бъде заловен. Някои демонстрират желание да бъдат заловени, но все пак незабележимо се измъкват преди полицията да е пристигнала. Уилиям Хейрънс пише запомнящата се бележка: “За Бога заловете ме преди да съм продължил да убивам не мога да се контролирам” с червено червило и разкривен почерк на стената на стая, в която лежи застреляна и намушкана негова жертва. Дали въобще съществуват серийни убийци, които са прекъснали защото са се наситили не знаем, защото тези хора така и не биват залавяни.
Има ли “поправени” серийни убийци?
За щастие нашето общество не рискува в името на това да бъде даден отговор на този въпрос. Всъщност, един от най-изявените критици на възможността за тази “реформа” е самия сериен убиец: Карл Панцрам: “Нямам желание да се поправям. Единственото ми желание е да поправя хората, които се опитват да поправят мен.”
Заключението: “Човекът е съвсем безличен”
На края можем да заключим, че серийните убийци са човешки черни дупки. Те са толкова нормални, толкова типични, толкова незабележими; те ни ужасяват защото са наш огледален образ. Хенри Лий Лукас мрачно обявява, че: “Из цялата страна (САЩ – б.а.) има хора като мен , чиято цел е да разрушават човешки животи.” Мнозина описват себе си като “лишени от нещо”, “празни отвътре”. Не само жертвите са “безлични” (както казва Лукас) за убиеца, самите убийци считат себе си за безлични. “Исках да видя смъртта, исках да видя триумфа, победата над смъртта... С други думи, аз печелех битката със смъртта. Те бяха мъртви, аз оставах жив. За мен това е победа”, казва Ед Кемпер. Казано по друг начин, нашето “Подреди живота си” се превръща в тяхното “Отнеми живота му”!
Убиването на хора не е опит да бъде запълнена празнотата, а да бъде разпространена. Превръщането на другите в безжизнени предмети напомня на убиеца за собствената му безжизненост. “ Не значеше нищо, не значеше нищо...”, казва ДеСалво, “беше толкова безсмислено, че изглеждаше някак логично, разбираш ли?”
Серийният убиец живее от другата страна на барикадата от обществени ограничения. Той е въплъщение на мрака, на желанието, на силите, които би трябвало да подтиснем в себе си. Той не е създание на разума, а на излишъка от кръвожаден глад. Той нарушава обществените 
 
 

[Cuba Libre]

В интерес на истината обаче, най-много серийни убийци са в САЩ.

Иска ти се. Я прочети малко за руските серийни убийци, като Чикатило, който е убил и е изял 53-ма души!.

Освен това е бил партиен член на комунистическата партия също като тебе. 



http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9_%D0%A7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%BE

Мисълта ми беше, че като бройка серийните убийци са най-много в САЩ, а не кой най-много хора е убил. Иначе, знам, че по брой на жертви Чекатило е на първо място.
А колкото до членството,  не съм била член на никоя партия. Най-многото, което съм била е комсомолец, също както и ти, предполагам.

[killbobo]

Виждаме че доста си се постарала Тинче! Избирала си съвсем тенденциозно и целенасочено предимно представители на бялата раса, и тук там някой латиноамериканец и азиатец. Не се и учудвам де! Ти търсиш провокацията и умишлено пускаш постоянно такива елементарни теми.  Всъщност права си, че не си включила в старателно селекционирания си списък и негри, араби, евреи и цигани, те изобщо не бива да се вместват в категорията на човешките същества, дори и да става дума за психично болни маниаци. При низшите раси не е нужно да си с психически отклонения за да си масов убиец, канибал или изнасилвач... Те са си родени зверове и при тях да се убива е съвсем нормално! Браво мойто момиче, комсомолката за пример!
И съвсем между другото, иска ми се да те помоля да публикуваш твоя снимка, но не е нужно да показваш лицето си! Имам едно мъничко съмнение относно телесната ти маса. Комплексарските ти симптоми ми подсказват че имаш проблем и то физичзски! или си инвалид, който поне може да пише на клавиатура и да чете, Или си достатъчно дебела и се срамуваш да излизаш сред обществото, та за това си се посветила на форумната геройска битка. Само физически изрод или заплатен клакьор могат да прекарват толкова време в един форум и да пишат тенденциозни глупости. А, ти може би си и двете? Моля те само за една скромна снимчица на тялото ти!

[BGRocker]

Американците не са бели, а са със смесена ДНК на черни, жълти и бели, Доколкото до белите, най-бели са арийците, а Българите сме именно такива!

[svetozar]

В интерес на истината обаче, най-много серийни убийци са в САЩ.

Иска ти се. Я прочети малко за руските серийни убийци, като Чикатило, който е убил и е изял 53-ма души!.

Освен това е бил партиен член на комунистическата партия също като тебе. 



http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9_%D0%A7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%BE

Чикатило е имал сбъркана генетика.  Кръвната група и групата сперма при него не са съвпадали - нещо уникално, което е попречило да бъде разобличен по-рано.

[Cuba Libre]

Виждаме че доста си се постарала Тинче! Избирала си съвсем тенденциозно и целенасочено предимно представители на бялата раса, и тук там някой латиноамериканец и азиатец. Не се и учудвам де!

Ако намекваш за негри, не съм ги включила, просто защото негри - серийни убийци - няма! Или поне аз не можах да намеря информация за такъв. Ако ти знаеш за такива - моля, темата е отворена, пусни снимки и инфо.
А, и да не ми запускаш сега снимки на негри - масови убийци, такива знам, че има много! Само че темата е за СЕРИЙНИТЕ убийци, а не за МАСОВИТЕ - не е едно и също. Доста хора, включително и в този форум, не правят разлика между двете понятия - сериен и масов убиец, а понеже ти правиш впечатление за някой, дето не са му известни доста неща, затова пояснявам - темата е за СЕРИЙНИТЕ убийства и психологията на СЕРИЙНИТЕ убийци.

[svetozar]

Смъртна присъда поискаха съдебните заседатели за Джон Мухамад, станал известен като "снайпериста от Вашингтон", съобщиха агенциите. Той е единият от двамата обвинени за убийството на 10 души в района на Вашингтон през октомври 2002 г. Съдията на щата Вирджиния ще произнесе окончателната присъда на 12 февруари.
42-годишният Мухамад е предполагаемият мозък на серийните убийства, предизвикали истинска психоза в столицата на САЩ и в щатите Мериленд и Вирджиния. Скрит в микробуса си заедно със своя съучастник Джон Ли Малво, който сега е на 18 години, той застреля 10 случайни минувачи и рани трима.



http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=center&mater=MTEyODszNg==