Вестник АТАКА

27 Април 2017, 19:07:25
Добре дошъл/дошла, %1$s. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.

Радио Атака

Автор Тема: Васил Левски -дякон Игнатий , апостола на свободата.  (Прочетена 41560 пъти)

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552

— И правилно! — притече му се на помощ знаменосецът Левски. — До вчера нещата изглеждаха по един начин, днес обаче — по друг. Ето, четата на Филип Тотю е разгромена, Цонкови едва са се отървали от клането… Законът е повеля за разумна преценка и разумно действие, не за сляпо подчинение и лекомислен бабаитлък, тъй мисля аз.
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552

 ЛЕВСКИ: — Наложи ми се дълго, цели месеци да лежа, дядо Бяно. И време за мислене — колкото искаш. Всичко премислих тогава, много пъти и нашия разговор на Барите претаках и като че ли най-сетне стигнах до истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Коя е тя, истината, сине?

ЛЕВСКИ: — Че народът ни не е подготвен за онова, което искаме от него. И не бива да го корим — не е лесно да се надмогне тинята на петвековното превиване на врат. И тогава аз реших за себе си: оправя ли се от болестта, да подхвана всичко от Аз, Буки — да тръгна от град на град и от село на село, да пробуждам заспалия народ и да го подготвям за великата саможертва, която ще е цената на свободата ни. Сега ме виждаш по този друм, който сам си избрах. (Кратък виновен смях.) Чакай, чакай, не бързай да ме хвалиш, също и аз като мнозина други се заблуждавах. Като тръгвах от Букурещ за Цариград, за да подхвана обиколката си, аз си мислех и на другите обещавах, че за двайсет и пет дни ще подготвя бъдещата всенародна революция.[8] Сега обаче видях и осъзнах, че за да се разнесе виделина над скованото в робски мрак Българско, ще да са нужни години и години труд, скиталчества, „Никола Рангелов из Битоля“ и очила на носа, опасности…

БЯНО АБАДЖИ (стрелва го с поглед): — Даваш ли си сметка, що за опасности ще са туй, Василе? Тебе ще те дебнат куршум и бесило, а не кашлица или навяхване на крака…

ЛЕВСКИ: — Зная го. Но знам и друго: ако спечеля, печеля за цял народ — ако изгубя, губя само мене си.[9]

БЯНО АБАДЖИ (след като размисля): — Тежък обет си поел върху плещите си, сине, но правилен: човек, ако иска да постигне нещо, трябва да заложи всичко.

ЛЕВСКИ: — Благодаря ти, че ме разбираш, дядо Бяно. Благодатно е съзнанието, че не си сам…

БЯНО АБАДЖИ: — Но ти ще бъдеш сам, Василе. Или поне аз няма да съм до рамото ти. Защото ти готвиш буна, революция, а една революция — всяка революция — се прави от млади хора. От старци като мене нито ти, нито делото ти имат нужда и полза.

ЛЕВСКИ (поклаща глава): — Старци като тебе имат мъдрост и опит, без които буйността на младите ще е безплодна. Чувал ли си приказката за султана и дългите лъжици? Не? Е, сега ще ти я разправя, пък ти сам ще откриеш, щото искам да ти кажа. Султанът имал все стари, белобради везири. Да, ама появили се млади люде, учили в Европа. Отишли те при султана и му рекли: „Докога ще управляваш със старците? Защо не се облегнеш на нас и на нашата ученост?“ Нищо не отговорил султанът, само заповядал да сварят една голяма тава пилаф. Седнал с везирите си наоколо, а на всеки от младите дал по една лъжица два аршина дълга и им казал: „Буюрум, яжте!“ Опитали те, ама ядец: кой може да яде с такава дълга лъжица? Тогаз султанът ги подканил: „Хайде, сега вие седнете, пък дайте лъжиците на моите везири.“ Сменили си местата. А везирите загребвали от пилафа и всеки подавал с лъжицата си в устата на другия. „А! Ама така всеки може!…“ — възкликнали младите. „Може, ама трябва да се сети — отвърнал султанът. — Вие сте учени, ама не се сетихте. Пък дойде на ума на старците…“.[10]

БЯНО АБАДЖИ: (със смях): — Разбрах и благодаря ти. Нека даде Бог наистина да съм ти полезен, когато твоите млади везири няма да знаят как да се оправят с лъжиците. (Замълчаване.). Докъде стигна в начинанието си, сине?

ЛЕВСКИ: — Честно казано, до кривата круша, не по-далече. Положението в Българско се оказа много по-зле и от най-черните ми предвиждания. (С горчива самоирония:) Пък като си помисля, че още преди две години едва ли не прогласявахме свободата… (Сериозно:) Затова тази обиколка нарекох първа и ще я имам само като един първоначален оглед. Каквото ще се върши, ще има да се върши занапред.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, дори не помисляш да се откажеш…?

ЛЕВСКИ: — Да се откажа? Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля. Какво посвещение ще е то, ако се откажа още при първото препъване?

БЯНО АБАДЖИ: — А в Сливен? Как са работите в нашия Сливен?

ЛЕВСКИ (шеговито): — А, тук са добре. Имам в Сливен един човек, но не го давам за цял полк. Казва се Бяно Силдаров… (Сериозно:) Познаваш ли Сава Райнов, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — Сава Райнов… Сава Райнов… Като че ли съм чувал това име, ама… Ще да е някой от младите, а?

ЛЕВСКИ: — Вярно, млад е, двайсет и пет-шест годишен[11], тъдявашен, роден в Клуцохор. Не го знаеш, защото от години е отишъл в Цариград да си търси късмета. А си чувал името му, защото той е ужким служител при някой си Иван хаджи Петров, шуменски богаташ, ала истинското му занятие е да служи на свободата. Каквато тайна книжнина да се отпечата в Букурещ, тя се провожда чрез Гълъб войвода до Савата и той я разпраща по цяло Българско, ще рече — и в Сливен.

БЯНО АБАДЖИ: — Със срам ще призная, че също и този Гълъб…

ЛЕВСКИ: — Остави, туй е подмолното име на друг верен служител на революцията.[12] Та нося писмо от Савата, то трябва да ми бъде препоръка пред тукашните по-будни българи.

БЯНО АБАДЖИ (почесва се замислено по главата): — Не ми е лесно да ти отговоря от първи раз, Василе. Дошъл си в час, когато здравите и — как ги нарече? — по-будните сливналии са някак си обезглавени. Трима бих ти посочил, пък и тримата… Гунчо войвода загина лятос край Градец, даскал Анастас хаджи Добрев…

ЛЕВСКИ (прекъсва го): — А, зная го! Един такъв, цял великан!…

БЯНО АБАДЖИ: — Беше великан. Сега коварна болест го е заглождила… е, на крак е и даскалува чат-пат още, ама не е онзи, предишният. А третият е Стефан Гидиков, невям най-будният от тримата. Той пък стана зет на Русчо Миркович и оттогаз завъртя голяма търговия — повече е в Цариград, Бялград и Виена, отколкото в Сливен.

ЛЕВСКИ: — Мигар в бунтовния Сливен е имало всичко на всичко трима отечестволюбци? Хайде де, туй не мога да го повярвам!

БЯНО АБАДЖИ: — Отечестволюбци много, но надарени за водачи малко. (Размисля се.) Знаеш ли, ако слушаш мене, дай писмото на едного, дето е достоен за доверие, макар още да не си е извоювал място сред бунтарите. Михаил Икономов. Само двадесет и три годишен е господин Икономов, но комай е най-образованият човек в нашия Сливен.[13] Не е компрометиран пред турците (точно тази дума употреби уж простият долапчия от Барите Бяно Силдаров: компрометиран!), а разправят хората, че каквото и да преподавал на азбукарчетата — без значение дали история, физика, краснопис или търговско смятане, — той все намирал сгода да разпалва българската искрица в душите им.

ЛЕВСКИ (колебливо): — Какво пък, да опитаме…[14] Знаеш ли къде можем да го намерим в днешния празничен ден, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — В училището, къде! Нашите даскали са предани на училището, сине, за тях даскаллъкът не е занаят, а призвание, та не знаят що е делник и празник. И туй положително най-много важи за Михаил Икономов, главния учител.

Не умуваха повече и след малко наметнаха връхните си дрехи и поеха към Класното.

— Ще ме извиняваш, дядо Бяно — каза Левски, когато бяха вече на улицата. — Може и да съм се излъгал, ама ми се стори, сякаш, минавайки, ти се поклони на портата като на живо същество, човек…

Старият човек се спря, кръстоса поглед с госта, сетне със знак го подкани да се върнат.

— За мен това не е порта, а свещен паметник, сине. Тази греда виждаш ли? На нея нявга, по Заверата, турците обесиха баща ми. А погледни и тук. Тук, тук, от вътрешната й страна. — Двамата навряха глави под стрехата. — Това пиринчено лъвче не е какво да е — преди по-малко от година то е красяло калпака на някой от онези, които под байрака на Хаджията оставиха костите си на Бузлуджа. Кой знае, може да е било на моя син Найден…

Васил Левски дълго и видимо разчувствувано стоя пред този странен паметник на непримиримата българщина. После не свали, а чак остави в нозете си феса с дългия пискюл и благоговейно се прекръсти.

— Кълна се в Бога на България — произнесе отчетливо; гласът му издайнически потреперваше, — докато има такива паметници по родната ни земя, няма да свършат и непримиримите, които да живеят и да умират за нейната мила свобода.

И се прекръсти повторно.
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552

ВАЗОВ ЗА ЛЕВСКИ.
Вазов — майстор на словесния портрет, който лично е познавал Апостола: „Левски имаше ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанна мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борби, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията, имаше весел нрав… Но когато ставаше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му придобиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва, словото му просто и безизкуствено вълнуваше, смущаваше, убеждаваше…“.
Активен
 


SMF 2.0.6 | SMF © 2011, Simple Machines
Никоя част от този сайт не може да бъде копирана или репродуцирана, освен след писмено съгласие от страна на АТАКА © 2006 - Всички права запазени.