Вестник АТАКА

27 Април 2017, 19:07:54
Добре дошъл/дошла, %1$s. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.

Радио Атака

Автор Тема: Хайдутите.  (Прочетена 25813 пъти)

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #105 -: 21 Февруари 2016, 22:10:43 »

По ония времена, пък даже и сега в Македония думата "хайдутин" не само не се считаше за нещо позорно и въобще лошо, но хайдутството се смяташе като съвършено почтено, възвишено занятие. Делата на хайдутина или по-добре целите, които той си е определял да преследва, бяха оморализирали тая дума. Притиснатите и съсипани материално и морално българи, особено по селата, ограбвани от разни паши, местните султани, бегове и даже от всеки бездарен, глупав и за нищо некадърен ага, не можеха да гледат на тия хайдути с лошо око, защото тяхната цел беше да убиват лошите и золумджии мюсюлмани и въобще да гонят турците, тия мъчители на християните. Всичката деятелност следователно на тия хайдути се е считала като българско народно отмъщение против една друговерна владееща нация, която не държи сметка за всичко, що върши над беззащитната рая и не знае предел на безобразията и безчовечните си дела против българите. Българските хайдути бяха една юзда за развилнялата власт и турско население; те поддържаха духа на нашия народ и всяка вяра в неговата мощ, а неговата численост, в неговото право. По тия причини българското население винаги е помагало на тия хайдути, почитало ги, възпявало ги и ги е приравнявало в безгрешността им със светците на нашата църква. Хайдутинът беше человек, който се занимаваше с "народните работи", за които беше посветил живота си. Хайдутството е имало действително национални, но тесни местни цели, отмъщението за нанесени обиди, грабежи, обезчестявания, убивания на родители, братя, сестри и пр. Но отпосле хайдутинът, при изпъкването, благодарение на народното самосъзнание на мисълта за един по-честит и по-свободен живот, се, е метаморфозирал, в бунтовник с широки национални цели, строго определени искания против турското владичество в полза на българския народ.
http://promacedonia.com/hm/hm_p2.htm
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #106 -: 13 Февруари 2017, 22:10:57 »

ХАЙДУТСКО-ЧЕТНИЧЕСКИ БОЙНИ УМЕНИЯ.....
 Включвам и четнически, защото на практика между хайдутите и четниците, няма голяма разлика, а в уменията им въобще. А и четниците са наследници на хайдутите и има приемственост между тях.
Като начало е добре да се знае че : хайдутите са ползвали само това, което е наистина добро, действа и върши работа и е просто за учене, ползване и работа. На стереотипи, шаблони, бабешки , пиянски и хорски приказки не са разчитали и не са и вервали, само на изпитани неща от други преди тях с опит.
В ръкопашният бой са ползвали борба и разни техники за душене. Да един професионален борец на тепиха може и да ги победи( казвам може, защото много от хайдутите са били и големи борци), но при подготвена от хайдутина схватка , са нямали никакви шансове. Например великият воевода Ф. Тотю така е прецакал един голям турски пехливанин - борец и даже го е удушил в последствие, карал го е да го носи през една река, и ако мръдне го е душил. Воеводата е използвал уменията си, но и хитрост за да го постигне.
При бой с нож, пак нашите хайдути са достигнали завидни умения и висоти, секли са турците, като за световно, по-точно са ги мушкали и в това им е било предимството. Пример - Чакър Воевода и дружината му.
В стрелбата пак са постигнали големи висини даже повече от колкото с ножа и ръкопашният бой. На практика няма по-добра стрелба в света от т.н. македонска стрелба, която е резултат на голям хайдутски и четнически опит. Няма каубои, няма американски стрелци, руски вимпели - от тия нашите  по-добри не е имало и няма да има.
Основното обаче в хайдутските бойни умения е тактиката, добрият замисъл, рязката светкавична атака, добрата и правилна стратегия. Трябвало е да се бият с вечно превъзхождащ ги противник и това ги е принудило да измислят действащи тактики и стратегии, за да оцеляват. Например винаги те са гледали да изберат: мястото, времето в типа бой, не са го оставяли на турците и помаците. Когато са били изненадвани, пак са гледали да наложат своят начин на бой , обикновена - атака на нож. Нападали са най-вече от засада, без предупреждение, нощем, тихо без шум и крясъци, като тия по холивудските филми и в повечето случаи са били успешни нападения и набези.
Така че може един боец да е по-силен от мене, по-бърз, ама на тепиха и ринга, извън него сме в моите хайдутски води и срещу камата ми, няма да му помогне нито бързината ни удара,  нито нищо. А и ще го нападна в гръб, докато се е разсеял и не е подготвен. Ако не виждам нужните за победата ми обстоятелства , то ще изчакам , издебна и подготвя нещата и тогава ще нападна. Така правя и в работата ми на охранител, понеже колегите ми не рзбират, какво става и какво е хайдутска тактика, ме смятат за голям боец. Не, не съм голям боец, просто гледам винаги да съм подготвен да издебна и удара в гръб или острани. Тука един редовен клиен се сети за тия тактики . Бях го изхвърлил за една вечер два пъти защото побесня и налиташе на сичко живо. На другият ден ми вика - ей успя защото все ме грабваш изотзаде - явно е размишлявал, как е станало и се е сетил. То и отпреде, да го бях хванал, пак щеше да лети, ама щеше да стане бой.С една дума за хайдутският начин на бой са характерни: добрата подготовка, избирането на момента, търпението да се чака, добрият план и простите но обмислени неща.
От къде ги знам ли ? Ами от четене. Не чакайте да ви издам тънкости, как стават някои неща, тях ще ги кажа на потомците ми и ако някога нещата се организират на истинските хайдути последователи на някогашните такива.
 Трябва да знаете че Лервски е действал по същият начин, да не мислите че не е владеел тези похвати. Учил се е от опитните стари хайдути. Част от хайдутските закони са свързани именно с начините за водене на бой. Така че някой нинджа мое да прави сто салта и половина, да скача, да рита на 3 метра, ама срещу хайдутин няма шансове. Нонджата даже , няма да разбере какво е станало и как е умрял. Та знайте от нашто българското, за щастие: няма по-добро на земята.
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #107 -: 13 Февруари 2017, 23:11:07 »

Книги за хайдути.
https://chitanka.info/person/tsoncho-rodev
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #108 -: 14 Февруари 2017, 18:06:26 »

Димитър Калъчлията (Димитър Стоянов Котев) — прочут хайдутин и хайдушки войвода, роден около 1826 г. в с. Торлак махле, днес Загорци, Сливенски окръг. Бил ученик на войводата Бойчо Цеперански, после и самостоятелен войвода; Панайот Хитов (Моето пътуване по Стара планина, С., БП, 1962), го нарича „един от най-знаменитите български войводи“. Описанието на външността му в книгата е автентично.
https://chitanka.info/text/27393/13#textstart
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #109 -: 03 Март 2017, 11:11:36 »

БЯГСТВОТО НА ФИЛИП ТОТЮ  от сливенският затвор.


    „Като останахаме без издайника, крояхме вече ден и нощ за бягание. Портата на нашата гробница имаше две врати, които се затваряха на едно дебело и яко дърво, което стоеше на средата им, кога се влизаше, а другата стоеше винаги затворена, защото беше закована с два яки и големи пирони в дебелото дърво. Аз турих око на тези пирони и всеки ден ги разклащах и ги мажех с масло от кандилото, което ни светеше нощя… Нищо друго не държеше тази врата…

    След няколко дни видях, че пироните се разслабиха и се извадиха. Аз ги турих пак на мястото им и ги попритиснах. Сега се наговорихме кой ще потегли най-напред в бягането. Радко Тодоров от с. Кладни дял не се съгласи да бяга с нас, защото, казваше той, ще го избави Юрданчо ефенди от Елена, но обеща да каже след избягването, че не усетил, когато сме избягали, защото спял.

    Мръкна се. Минутата на страшната борба за живот или смърт наближаваше. Най-първо строшихме томрука на краката си и успяхме да отворим железните клапи от ръцете на малкия Коля, а той след това помогна нам и можахме да махнем всички клапи от ръцете си. Най-после сполучихме да откопчим и халките от вратовете си и ги оставихме да висят на синджира. Всичко това извършихме се онова малко желязо, което намерих в нужника… Останаха по нас само прангите по краката ни, на които малкото наше освободителче — желязото, не можеше нищо да стори… Тотю веднага даде идеята всеки да си върже прангите на пояса, като ги обвие да не дрънкат…

    Наближаваше полунощ. Всичко спеше, а само кашлението на нашия караул и тракането на пушката му се чуваше сегиз-тогиз. Ослушах се — тихо. Минутата дойде. Полека извадих пироните и отведнъж отворих вратата, сграбих пушката на войника и го прободох с щика, а малкият Колю удари жандармина с едно дърво в главата, която се размаза, без глас паднаха. Скочихме върху им (б.а. — през тях) и ги заминахме като вихри, защото минутите бяха скъпи за живота ни. Бързо налетяхме пътната порта, в която имаше малка изрязана порта. Тук имаше втори караул от един войник… Преминахме през него като нощни духове, щото… беше седнал и, вижда се, беше задремал. Той ни усети и изгърмя подире ни, но ний бяхме вече на улицата и хвръкнахме!

    Бързо минахме през едни улички тесни и се озовахме вън от гр. Сливен… Спряхме се, ослушахме се. След нас нямаше нищо, но в града се чуваха сегиз-тогиз гърмежи. На това място постояхме и си починахме малко. Докато почивахме, усещахме отдалеко, че в града имаше шаване, тропане и като че заградиха целия град да ни търсят.“
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #110 -: 03 Март 2017, 11:11:35 »

ДЯДО ЖЕЛЮ ВОЕВОДА.
Не само Ж. Желев  е имал този народ, а и истински народни закрилници на име Желю.
 … В една безлунна и мразовита нощ някъде около Въведение Богородично[1] няколко мъже се спущаха във върволица по един от височината на Бармук баир, като внимаваха да вдигат колкото се може по-малко шум. Ако имаше повече светлина, щеше да се види, че те бяха седмина. Носеха турски дрехи и чалми на главите, но бяха наметнати с български ямурлуци, изпод които се подаваха какви ли не оръжия — пушки, прави ками и извити пали, пищови… На шестимата лицата бяха зацапани със сажди или позакрити със зебешки шалове, само седмият — мъж със среден ръст, строен и с гъвкава походка, широколик и с ястъклии мустаци — не си бе дал труд да се преобрази или скрие по какъвто и да е начин. Този човек се казваше Желю Христов Чернев, но го знаеха главно като Дядо Желю; през тази година „дядото“ беше точно на тридесет и пет години. А както читателят вече се е досетил, останалите бяха момците от дружината му, събрана лятос, но вече завоювала почит и име по тези краища.

Седмината очевидно добре знаеха пътя си, защото не удариха направо през Мангърската махала — вижда се, „тайният“ пост, който турците разполагаха всяка нощ край Башевата чешма, не представляваше никаква тайна за тях, — избягнаха и добре вардените Кокошарска и Славчева махали, а избиколиха от север и влязоха в града по най-тесните сокачета на Дели Балта. Също и тук те не се полутаха. Свърнаха отново на юг и като избираха най-тъмните и пусти улички, се отправиха „на вълка в устата“ — към средищните части на Сливен, където живееха предимно управниците, най-имотните и първенците. И не след дълго бяха до своята цел — къщата на чорбаджи Евтим Димитров.

Явно, че предварително бяха обмислили всичко, а може би незабелязано бяха и разузнали в последните дни, понеже и сега не загубиха време за разговори и наговаряния. Две двойки застанаха на стража с показалци върху спусъците на пушките, останалите трима, като си помагаха един на друг, сръчно се прехвърлиха в съседния двор. Не се страхуваха от изненади — знаеха, че там е безлюдна градина. Мислеха, че ще трябва да прескачат и другия дувар, но този път късметът беше на тяхна страна: протката на комшулука между градината и двора на чорбаджията се оказа отворена.

Тримата се хлъзнаха като сенки към уличната врата, освободиха запречника и безшумно я открехнаха. Другарите им отвън не чакаха подканяне, а един по един се шмугнаха вътре.

— Първо слугите! — тихо заповяда Дядо Желю.

— Насам! — упъти ги един от начернените момци; даже и в тъмнината се виждаше, че ушите му стърчат по някакъв по-особен начин.

Нахълтаха в страничната пристройка и преди спящите там хора да се опомнят, изловиха ги и им затиснаха с длани устите. Натикаха ги, мъже и жени, в една собичка, в която мъждееше кандило, запалиха и още няколко борини. Нещастниците отначало трепереха като обезумели, но като виждаха, че нападателите не се канеха да им сторят зло, започнаха да се съвземат. И тогава войводата застана пред тях:

— Наричат ме Дядо Желю — каза той просто, — трябва да сте чували за мене. — Повечето закимаха усърдно с глави. — Искам да разберете едно. Зная, че не от добро сте дошли тук да слугувате. И затова ви обещавам: стоите ли мирни, косъм няма да падне от главите ви. Ние имаме работа само с вашите господари. Но решите ли да креснете или е нещо да ни попречите!… И тъй, решавайте!

— От нас лошо няма да видиш, войводо — отговори един от мъжете. — Само ще ви молим да ни вържете, зер утре да не изкарат, че сме се били наортачили с вас…

Навързаха ги и ги заключиха там, в малката собичка. Сетне двама от хайдутите останаха да вардят на двора, а другите пет връхлетяха в затоплените одаи на чорбаджиите, натикаха им по един чорап между зъбите и ги измъкнаха изпод меките завивки. Минута по-късно бащата и синът стояха изправени пред войводата и пулеха уплашени очи. А хайдутите се подхилваха — смешни им се виждаха тези зрели мъже с дълги до коленете нощни ризи и с подаващи се под тях два чифта космати крака…

— Е, хайде да се запознаем — поде Дядо Желю; докарваше гласа си така, сякаш му е все едно дали тук ще си хортува пет минути, или пет часа. — Ние, чорбаджилар, сме неколцина от онези, заради които вашият господ Абдул Азис хан ви удостои с почетни нишани. Пък ако държите да научите и името ми, то е Желю. Дядо Желю. Аха, виждам, че не стига до ушите ви за пръв път…

Последните думи той каза, защото при изговарянето на името му бащата и синът се олюляха — явно бяха на границата на припадъка.

— Сторихте ни голяма почит лани — продължи войводата по същия начин. — И тъй като ние не сме неблагодарници, дойдохме да ви се наплатим по справедливост. Какво? — попита чорбаджи Евтим. — Искаш да ни кажеш нещо ли? Добре, ще ти извадим парцала, чорбаджи. Но нека още отсега да те предупредя: излишно е да викаш, зер аргатите ви са извързани, а цялата махала е завардена от наши другари. Ти — кимна към Тодор Харбоолу, на когото от анадолския шал се виждаха само очите. — Освободи му устата. Що имаш да ми кажеш, чорбаджи?

— Вземете ни каквото искате, господин войводо — не каза, а почти изплака Евтим, — само душиците ни пощадете. Каквато и вина да имаме, не сме чак заслужили от християнска ръка да погинем.

— Аха, неотричането е все едно признание — доволно се подсмихна Дядо Желю. — Ашколсун, значи е останало ей толкънцък човешка чест в тебе, чорбаджи. Туй ще се има предвид, когато след малко ще те съдим. — Сетне се обърна към своите: — Е, що, момчета, да уважим ли просбата на негова милост? Или да резнем главата поне на единия?

Онези отново се разтрепераха. Йосиф се отпусна на колене, по лицето му се стекоха сълзи, неясен шум избълвна от гърлото му, но се удави в чорапа между зъбите.

— Зависи как ще си откупят вината, войводо — рече Христо Кавлаклията. — Да видим откупа, пък тогава да решим дали стига за две предателски чутури.

— Така да бъде — съгласи се Дядо Желю. — Хайде, чорбаджи, води ни при сандъците със златото. И си опичай акъла: решиш ли да хитруваш, ще станеш свидетел как ще отрежем главата на тоя лихварин, сина ти.

Евтим не се опита да хитрува. Той наистина им предаде всичките пари, които имаше в къщата — негови и на Йосиф, — а те бяха толкова, че дори Дядо Желю, през чиито ръце беше минало много злато, ахна пред плячката. А после, когато разпределиха алтъните и грошовете в две торбички, хайдутите видяха бая зор, дорде ги изнесат в Балкана.

— Аферим! — възкликна Стоян Арнаудов при тази гледка. — Не сте били за оплакване вие, чорбаджилар…

— Да смятам ли, че съм откупил двата ни живота, господин войводо? — с надежда попита Евтим Димитров.

— Колкото е до парите — откупил си ги — призна Дядо Желю. — Ала само парите не стигат, чорбаджи.

Евтим облиза пресъхналите си до пропукване устни — беше чувал някой път народните отмъстители да осакатяват виновниците, уши да им отсичат, лица да им обезобразяват „за спомен и поука“.

— Какво друго, господин войводо? — попита.

— Още три, не, още четири неща, чорбаджи. Ти и синът ти ще отнесете един пердах, без него ще е грях да се разделим. Но освен това ще искам още лихварските тефтери на сина ти, двата лийакат нишанъ̀, дето получихте на наш гръб, и… И какво беше другото? А, да, последно ще ми дадеш и шепичка брашънце.

— Какво, какво?

Същия въпрос го имаше и в очите на хайдутите, но те не го изразиха гласно.

— Шепичка брашънце казах.

Започнаха с тефтерите на Йосиф. Късаха ги на листове и ги тъпкаха в оджака, та се разгоря не огън, а цяла клада.

— Ех — прошепна Гунчо, докато подаваше листовете, а пламъците лакомо ги поглъщаха, — не допущах, че такъв огън лумва от човешката мъка…

— Аз да бях — обади се Тодор Харбоолу, — щях да дам огъня на цялата къща. И с тия двамата хубавци в нея.

— Ти луд ли си? — сгълча го Дядо Желю. — Ами невинните ратаи долу? А комшиите? Нали ще изгориш и тях?!… Я вместо да измисляш таквиз нелепици, вземи да забъркаш малко лепило с туй брашънце.

После дойде ред на пердаха. Запретнаха нощните ризи на бащата и сина и ги повалиха на пода. Гунчо и Тодор от сърце помолиха войводата да остави тази част от казънта само на тях двамата — че миналата година и Гунчо, и Харбоолу бяха минали през тюрмата заради издайствата на тези чорбаджии. Дядо Желю не им отказа, съгласи се. И двамата младежи с примерно усърдие се наплатиха на Евтим и Йосиф — за своите си ланшни теглила и за теглилата на всички, които заедно с тях бяха препатили в хапуса.

… На сутринта случаен посетител най-напред откри навързаните в собичката слуги и ги освободи. След това всички заедно се качиха горе. И попаднаха на гледка, каквато нивга друг път нито е виждани, нито е чувана:

Вързани като пашкули и с по един чорап в устата, на пода на одаята лежаха по корем Евтим и Йосиф Димитрови. Бяха със запършени нагоре ризи, а месата им от кръста до табаните бяха на сини и червени ивици, не липсваха и петънца засъхнала кръв. Но най-необикновеното беше, че на левия бут на всеки от двамата с тесто бе залепен по един султански лийакат нишанъ̀…

Когато в конака се разбра за този подвиг на Дядо Желю и хайдутите му, пратиха подир дружината им небивала потеря, вдигнаха също башибозука от цялата кааза. Една неделя претърсваха Балкана, ала от нея ни вест, ни кост… И нямаше как да я намерят. Още през нощта, като се изтеглиха на безопасно място, Дядо Желю раздели плячката между момците, разпусна дружината и всеки пое към предварително подготвеното си укритие. А докато самия него още търсеха под всяка шумка на Сливенския балкан, той вече бе минал Дунава и се шляеше безгрижно по влашките улици.
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #111 -: 03 Март 2017, 22:10:22 »

НАХЛУВАНЕТО НА ЧЕТИ В ПОРОБЕНА БЪЛГАРИЯ.
Било е и пак ще бъде.
Това ми е мечтата да лезна с чета в страната и да се бия за свободата.
___________________ ___________________ _______________
През една мрачна като в катраница нощ в самия край на април три лодки приближиха до едно пусто и блатисто място под Тутракан и от тях тридесетина въоръжени до зъби мъже наскачаха на поробения български бряг. Личеше, че са опитни — не проговаряха нито дума и пазеха да не се издадат с непредпазливо движение; дори когато единият от тях се подхлъзна и едва не се удави в придошлите води на Дунава — беше войводата им Панайот Хитов, — пак без нито едно слово му помогнаха да стъпи на крака и да стигне до твърда земя. И така изкусно действуваха тези три десетици хора, така умело заличаваха следите си и се криеха из лесовете на Делиормана, че нито граничната стража, нито полицията, нито селяните от многобройните тук турски села ги усетиха. Същото беше и в почти половинмесечното им придвижване към закрилницата Стара планина.

На шестнадесетата нощ след тях още една, втора чета също прекоси великата река, само че тя беше избрала друго място — в околностите на Свищов. Но дали момчетата бяха по-непредпазливи, или войводата им — хвърковатият Филип Тотю, както го зовяха турците — не проявяваше достатъчно строгост и съобразителност, или пък най-сетне просто слепият късмет беше срещу тях, но агаларите надушиха тези двадесет и петима мъже почти веднага след слизането им на българска земя. И от този час нататък за тях вече нямаха край потерите, засадите, сраженията.

Неясното „нещо“, което българинът от месеци чакаше с надежда и упование, се превръщащо в дело. И това дело отекна като грохот над цялата земя, населена с българи.
___________________ ___________________ ___________________ _

Сражението беше ужасно! Биеха се един срещу 60 души! Една шепа запалени храбрости (храбреци) срещу един куп побеснели и люти фанатици. Нападащите имаха на страната си множеството, а въстаниците имаха храбрата смелост и неустрашимост!

Филип Симидов
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #112 -: 03 Март 2017, 22:10:31 »

 … След три денонощия на непосилна умора, глад, безсъние и премеждия от всякакъв род, четицата на войводата Филип Тотю, която заедно с него броеше общо двадесет и пет души, на 19 май вечерта наближи село Върбовка в Севлиевската кааза. Филип Тотю бе уморен не по-малко от другите, но вървеше начело и избираше все такива потайни места — кории, шумаци и пусти дерета, — по които момчетата оставаха незабелязани. Избиколиха издалече селото и се разположиха на укритие в една близка горичка; нямаше да мине много и самите те, а и светът щяха да научат името й — Пустията, така се казваше горичката. Имаше там и една хилава рекичка.

— Идете, идете се напийте — проводи ги войводата. — Който утоли жаждата, по-малко сеща глада… Вървете се напийте, ала за нощувка ще се разположим в гъсталака — край водата по̀ можем да бъдем открити.

Послушаха го. Но Филип Тотю зърна как на път към гъсталака неколцина късаха по-свежи върхари от дърветата и лакомо ги задъвкваха. Нищо не каза той, само загрижено поклати глава — гладът, вечният враг на горските юнаци, вече трайно се бе разположил в дружината.

Натъркаляха се кой както случи и мигом заспаха — такава умора се бе натрупала в сърцата им и в отеклите крака. Отдавна бе грейнало майското утро, когато ги разбуди кучешки лай. Що, потеря ли беше влязла в дирите им? Войводата разпореди да сменят фишеците в пушките си и да заемат удобно място за стрелба. Почакаха и се успокоиха — бяха само двамина турци, излезли с гончетата си на лов. Успокоиха се, но щяха да платят скъпа цена за това успокоение: авджиите-турци бяха зърнали едного от по-младите четници, който бе слязъл до долчинката да се напие повторно и да напълни манерката си, ала се спотаиха, не се издадоха, че са го забелязали, само го проследиха с очи накъде се прибра той. „Неговите военни дрехи и оръжие — ще пише по-късно Филип Симидов, — невидени дотогаз от тях, им направили страшно впечатление и подпалили фитиля на московкоркусу (московския страх).“ По избиколни пътища те изтичаха до Върбовка и се развикаха:
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #113 -: 03 Март 2017, 22:10:01 »

 — Тичайте бре, дин-ислямлар. Пустията е пълна с московци и комити!

До стотина души правоверни се отзоваха на този призив, запасаха оръжието и потеглиха към горичката. Само неколцина яхнаха конете и полетяха да известят събратята си от околните села. По телеграфа пък беше вдигната войската в някои съседни гарнизони. Не минаха и два часа и седем-осем потери, по стотина-сто и петдесет души всяка, обградиха на почтено разстояние „московците“ в Пустията, но не бързаха да нападат, а благоразумно предпочетоха да изчакат редовния аскер. И той не закъсня — войниците надойдоха на коне, а подире им се мъкнеха шарени тълпи башибозук. И срещу двадесет и петте комити в горичката застанаха докъм хиляда и петстотин обсадители, ако не и повече![2]

Раздвижването около горичката не остана незабелязано за юнаците от четата. Филип Тотю разпрати бързи пратеници в различни посоки, но всички се върнаха с едни и същи думи: обградени са! И тогава войводата разбра, че просто не му остава възможност за избор — трябваше да приеме сражението! Той подреди хората си по такъв начин, че с огъня си да създават впечатление за многобройност, и на по-високи места, та да бъдат сравнително защитени от турските куршуми, докато те да могат да стрелят на месо. И им поръча „да бият на кръст“ — след доста години това ще се нарича „кръстосан огън“, — за да бъде стрелбата им по-сигурна и да нанася повече поражения.
Не мина много време и първият юруш на турците започна. Юнаците на Филип Тотю ги изчакаха да приближат на удобно разстояние и с общ зали повалиха неколцина от тях, а другите прогониха. Същото стана и при второто нападение, само че този път аскерът не се огъна, а продължи напред, като не даде възможност на обкръжените да сменят фишеците в пушките си. Врязоха се в редицата. Още малко и битката щеше да се превърне в разгром и клане. Тогава обаче Филип Тотю показа, че наистина е бил достоен за званието войвода — с гол ятаган в ръка и с ругатня на устата той се хвърли в насрещен напад. Още с първия си удар повали един побеснял черкезин, после избегна замаха на развихрил се великан (по-късно щяха да научат, че е бил Кара Векир — прочут по тези места бабаитин) и като се метна като рис до него, с рязко движение го разпра от гърлото до чатала. Увлечени от примера му, неговите юнаци също се хвърлиха в битка, гърди срещу гърди. Стъписани от тази невиждана съпротива и потресени от гибелта на своя кумир Кара Векир, турците отново отстъпиха, като прибраха мъртвите и ранените си. Мъртви и ранени имаше, разбира се, и между двете дузини комити.
Надвечер, когато усети разколебаване в редиците на многобройните нападатели, войводата реши да използува сумрака и да пробие обсадата. С ятаган в едната ръка и с пищов в другата той лично застана начело на онова, което бе останало от дружината му, и се хвърли в яростен удар. За минута или час — това никой никога не успя да определи — сблъсъкът се превърна в незапомнено сражение. „Те се биеха вече тяло с тяло, гърди с гърди, с ножове, с пищови, с прикладите, с юмруци назад, напред, надясно, наляво — ще опише по-късно Филип Симидов, — навред нанасяха удар след удар и си отваряха път педя по педя посред огъня и куршумите!“ И успяха — когато майската нощ прихлупи северното подножие на Балкана, дружината бе вече разкъсала турската верига и с всички сили крачеше към дебрите на планината-закрилница. Но успехът им не дойде даром. Когато се преброиха, бяха само дванадесетима и около половината от тях с рани по телата; останалите или бяха загинали в сраженията, или се бяха погубили, та после турците ги изловиха и без всякакъв съд ги качиха по бесилките.
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #114 -: 04 Март 2017, 18:06:30 »

13.

Дядо Желю не само изпълни обещанието си и уреди сметката на дружината с хаджи Юсмен ага, но и го стори с такива салтанати, че издаде, дето е учил занаята при Димитър Калъчлията — от всички големи войводи на последните две десетилетия именно Калъчлията беше човекът, който от всяко свое действие правеше и малко театро. А театрото в Тича стана така. Дядо Желю не се задоволи примерно да причака нейде агата и с един куршум на вярната си адам-бой пушка да му пръсне чутурата, а го нападна по втори петли в дома му, извърза него, жените и слугите му и после ги остави да чакат. А трябваше те да почакат, понеже до разсъмване четата излови също така сейменина на селото и няколко по-известни бабаити — останалите мъже-турци или се изпокриха, или предпочетоха да изразят привидно покорство.

Също по-нататък Дядо Желю не прояви никакво бързане. Изчака юлското слънце хубавичко да се издигне и чрез телялина събра цялото село на мегдана пред конака — изловените и навързаните не дойдоха, а ги доведоха. Най-накрая докараха и мухтарина; в последния момент на Гунчо бе скимнало, та бе затъпкал устата му с една кесия грошове — нека да се наяде накрая с наградите, които бе получавал за мръсните си дела.

На мегдана войводата го разпита пред всички от името на Панайот Хитов, от името на Панайот Хитов му припомни всичките му кеседжийства и накрая все от негово име го осъди на обесване. Но и тук не прояви бързане и припряност: първо позволи на хаджи Юсмен ага да се прости със семейството си, после му докара ходжата, за да му почете от Корана, и едва тогава го обеси на крушата-дивачка, която растеше баш пред конака. И само един-единствен път показа нетърпение; то беше, когато мухтаринът падна на колене захленчи и удари на молби за пощада, та му запуши устата с два яки шамара. Изчака да се увери, че онзи на въжето се е представил пред Пророка на небето, и едва тогава свирна на момчетата си да се изтеглят.

Излишно е да се казва, че разказът за тази казън (често богато разкрасен, съвсем по-ориенталски) не за дни, а просто за часове обходи санджака, че и целия Одрински вилает. Кадъните отново захванаха да плашат децата и внуците с името на Панайот Хитюв войвода, мъжете от целия Балкански край се вдигнаха на потери, проводиха им на помощ и редовен аскер от Сливен, Карнобат и Ямбол. Но Дядо Желю не напусто бе учил при големи и славни войводи: докато потерите още завардваха пътеки и извори, той с четата си се озова чак при Алобас[1] в равнината, наказа със здрав пердах двама кабзамали-одринлии, които уж събираха юшура, а на дело обираха всичко ожънато и овършано, сетне ги върза гръб до гръб на един скапан от струпеи катър и ги натири към юг, а зърното върна на селяните — българи и турци. Веднага потерите се юрнаха презглава към Алобас, но той пък им се изплези от Дилджилери[2], на един хвърлей място от град Каваклий[3], където запали купните на прочутия кожодер Сунай ходжа. И всичко това все от името на Панайот войвода.

Разиграва Дядо Желю по този начин властта от билото на Стара планина на север до Родопите на юг и от Карнобат на изток до Хаинето на запад. И се чудеха агаларите: крила ли са поникнали на пустия му Панайот и неговите момчета?… А когато по-късно през лятото дойдоха депеши от Филибе и София, вече окончателно се объркаха — знаеха, сигурни бяха, че войводата и проклетите му комити шетат някъде в триъгълника между Калояново, Бургуджий и Мокрен[4], пък в същото време им известяваха, че се е ударил с някаква потеря над Карлово, а само два дена по-късно — че хората му са ранили един софийски бьолюкбашия в битка на Петрохан… Коя здрава глава няма да се шашардиса от подобни известия?
Активен

Haidut

  • Коментатор
  • ***
  • Популярност: -162
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 552
Re: Хайдутите.
« Отговор #115 -: 05 Март 2017, 12:12:05 »

ЗА ЧЕТИТЕ НА СТЕФАН КАРАДЖА и ХАДЖИ ДИМИТЪР !
Направете сравнение на тяхните дела и делата на четата на другарят поет. Това са остински воеводи и юнаци, а не да не казвам кой....
___________________ ____
Лицата, които нахлуха в България, се бият с невероятно ожесточение… Въстаниците са много добре командувани и много дисциплинирани…

Доклад от епохата на Шефер, френски консул в Русе.
___________________ ____
… Макар да даде две свидни жертви, в Караисенските лозя четата показа, че много зло чака онзи, който в нея вижда каква да е въоръжена рая, а не добре обучена, маневрена и здраво дисциплинирана войска. Нападна ги потеря от няколко стотици башибозук[1], към която се присъединиха и петдесетина конни заптиета от Свищов. Юрушите следваха на вълни един подир други, но по съвет на Ванката Христович войводите разделиха момчетата на десятки и като ги прехвърлиха ту тук, ту там, но винаги на най-горещите места, пресрещаха всяко нападение с достатъчно хора. И то такива хора, които бяха приучени да стрелят еднакво добре и в неподвижни, и в подвижни цели, а когато пушките се изпразваха — да отвръщат на удара и с удар „на нож“. Битката продължи чак до смрачаване. А когато гърмежите заглъхнаха, на потерята потрябваха половината каруци на Караисен, за да извозят жертвите си.[2] С тях отнесоха и вестта за нечутата сила на Хаджи-Димитровите юнаци, която разтрепери цяла Турция.

Под прикритието на юлската нощ войводите изведоха четата и с безшумен марш се отправиха на юг. На развиделяване оставиха вдясно от себе си село Батак, а по-късно зърнаха една малка кория, която сякаш бе поставена там нарочно за тях — намираше се тя на малко възвишение посред ожънати ниви, та хем осигуряваше добро прикритие за юнаците, хем позволяваше врагът да се види и следи още отдалече…

Отидоха до корията четниците и след двете денонощия на безсъние, сражения и походи не легнаха, а се сгромолясаха на земята и заспаха като мъртви. Не мигна само един — Стефан Караджа; през цялото време той наглеждаше другарите си и обхождаше горичката, избираше позиции, наблюдаваше околността.
___________________ ____________
Нападнаха ги отвсякъде — по трийсет души срещу един! Но на безразборната стрелба на нападателите те отвръщаха с точен огън, който поразяваше турците и ги разколебаваше. Не, не, прибързваме, разколебаването още го нямаше. И причината за това беше един храбър юзбашия от русчуклиите, който дръзко приближаваше до петдесетина крачки от обкръжените и нехаен към куршумите — ще речеш, сам аллах го пазеше от тях!, — даваше кураж и на останалите, та те налитаха с вълче настървение. Видя се: не сваляха ли юзбашията, нямаше да прегънат и стръвта на пешаците. „Тогава Караджата — ще запише по-късно Христо Македонски — взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев и Паню Панев и по съветите на Спиро решиха да теглят (т.е. стрелят) и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашият веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си… Юзбашията остана на слънце до вечерта…“
___________________ __________
И по оръжието: другите бяха си пушки и калъчи, а този само със сабя в ръка. Вървеше насреща му Хаджията, гледаше го със страшните си и остри очи и сочеше насреща му с върха на сабята си. Тънка усмивка сви устните на Али бей — какво върши една сабя срещу добре прицелен куршум? Каза си това и без да сваля очи от българския войвода, изтегли барабанлията си револвер и запъна ударника. И в този момент пред погледа му стана нещо нечувано — самата сабя на Хаджи Димитър блъвна огън… и това беше последното, което бинбашията видя в този живот
___________________ _______________
И пак тогава се разбра, че през цялото време, когато е търчал като лъв по позицията и с ласкава дума и личен пример е утешавал уморените и е повдигал духа на отпадналите, Караджата е бил с непревързана рана от куршум на хълбока…
Активен
 


SMF 2.0.6 | SMF © 2011, Simple Machines
Никоя част от този сайт не може да бъде копирана или репродуцирана, освен след писмено съгласие от страна на АТАКА © 2006 - Всички права запазени.