Вестник АТАКА

27 Април 2017, 21:09:15
Добре дошъл/дошла, %1$s. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.

Радио Атака

Автор Тема: Хайдутите.  (Прочетена 25815 пъти)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #15 -: 06 Септември 2013, 12:12:45 »

Нещо против хората на село ли имаш бе мухъл?!
Или просто използваш думата като обида..тиква червена..куха.. :D Няма как да се обидя в такъв случай..класи над целия ти род съм,събрани заедно... и ще бъда..
И Хаджийски не е писал специално за него..просто го е споменал в две страници от "Бит и душевност на нашият народ"том 1.... а за лъжи ли..ами хапни се по дебелия червен задник...ама което е истина..си е истина..както и това,че си потомък на червени цървули и като такъв...ти не падаш по долу :D :D :D
Да имам против тъпите ком. селяци, като тебе дето са нахитрели и се правят на умни. Как знаеш какъв е целият ми род та си над него ? Ако беше толкова на високо нямаше някакви пишлемета да те утрепят от бой. А аз дето уж съм нищо такива ги трепам по 5-6 на веднъж и не могат ги стигна. А тебе те пратиха в болница. Ето това показва че не си от никакъв хайдушки род, а си от род на мекеренца.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

branco

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -62
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 3038
  • Хубавата България си отива-казваше прадядо ми
Re: Хайдутите.
« Отговор #16 -: 06 Септември 2013, 22:10:13 »

 :DДобре,че си тъп..искам да ти видя физиономията,когато разбереш ще си рибок от класа....
А какво си бил ти бе,децата по италия..но на сън..смешко..нали щеше да идваш да ме пребиваш..какво стана..никкъф те няма...?! :o
Активен
Хубавата България си отива-казваше прадядо ми.....дано е сгрешил..

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #17 -: 07 Септември 2013, 12:12:42 »

:DДобре,че си тъп..искам да ти видя физиономията,когато разбереш ще си рибок от класа....
А какво си бил ти бе,децата по италия..но на сън..смешко..нали щеше да идваш да ме пребиваш..какво стана..никкъф те няма...?! :o

Рибок съм, ама ги мачкам като мачета и даже съм легенда в работата ми, което ме кара дори малко да се възгордявам. А тебе бате те смачкаха, като свиня и те пратиха в болницата, баси наследника на хайдутин си само.
А па и страхливец си и лъжец. мани-мани.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #18 -: 16 Септември 2013, 12:12:52 »

Роден в село Продановци в началото на 19 век. Известно е, че името му е било Христо, а баща му бил убит от турците, когато бил съвсем малък. Отгледал го е вуйчо му - поп Никола, който по-късно го изпратил да си изкарва прехраната в ковачницата на Рилския манастир. Поради жестокото отношение на майстора калугер Христо избягал обратно в Самоков и започнал работа в тюфекчийницата (оръжейна работилница) на Мито Шатарента, където се научил освен да поправя и да си служи с различни оръжия до съвършенство. Тъй като имал големи, сиви очи и особен поглед го наричали Чакър (сив, сивоок).

Според легендата, победил няколко турчета в хвърляне на камък и по-късно те дошли да го убият в работилницата, но той успял да избяга. Сред подвизите му са победата над Мутиш ага, над Хаджи Дамба (1849), когото Чакър войвода победил и пощадил, въпреки че на чалмата му бил извезан надписа "Или главата на Чакъра - или смърт", над Кара Бекир Пехливан и особено пълното унищожение на един табор (около 1000 души) редовна турска войска, с което си спечелил прозвището "Самоковския барон".

Доброволно охранявал Рилския манастир и през пролетта на 1854 година разбил албанския разбойник Ибрям Лека и дружината му, които нападнали манастира. Вероятно единствено неговите хайдути са изкарвали прехраната си с честен труд, работейки като зидари, а Чакър войвода дори постигнал споразумение със самоковския каймакамин да не закача хората му докато работят, но да ги преследва щом са в гората.

Убит е предателски от свой четник - Иван, чиято жена Йона взела 500 гроша от турците и успяла да склони мъжа си да извърши убийството. Когато чул рева на бившите си другари, които разбрали за смъртта на войводата, Иван заклал жена си и се застрелял. Разправят, че Хаджи Демба, като научил, че Чакър войвода е мъртъв, строшил ятагана си на две и изпратил да го сложат върху гроба му заедно с неговото „евалла“.


http://bg.wikipedia.org/wiki/Чакър_войвода
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #19 -: 09 Октомври 2013, 17:05:04 »

Хайдутите са се появили у нас твърде рано, би могло да се каже още преди да бъдат завоювани всички български земи и преди да завършат турските завоевания в Европа. Самата дума – „войвода“ на съвременен език означава – войсковод а знае се ,че дружина без байрак и байрактар не е дружина, т.е. имаме от самото възникване още военачалие и военна форма на организацията. Най-вероятно началото на хайдутството да е поставено от разпръснати и разпилени български военни части, от непокорни военачалници и боляри, които продължили съпротиватата, и вместо да напуснат страната споделили съдбата на народа си, като се обявили за негови защитници. В достоверни исторически данни се споменава името на Павел Бакич от Тракия, който с 200 души българи се е сражавал срещу турците под стените на Виена и нему е била поверена охраната на дунавските мостове. Султански заповеди ни разкриват, че след жестокото потушаване на Пиротското въстание през 1565 година в околностите на Пирот завърлували хайдушки дружини, които продължили борбата срещу потисниците и спахиите. От други документи, датирани през 1566 и 1575 г., узнаваме, че най-много хайдути по това време излизали от войниганските села, попритиснати след първите военни несполуки на турците с тежки, изнурителни тегоби. Турският пътешественик Евлия Челеби, който прекосил нашата страна през средата на 17 век, разказва надълго  за своите срещи с българските хайдути и за това, как е трябвало да води преговори за свободен пропуск с 500 добре въоръжени юнаци, срещнали го на Шипченския проход по пътя за Габрово. Напоследък бяха открити многобройни документи в Ориенталския архив на Народната библиотека в София от 16, 17 и 18 век, в по-голямата си част височайши заповеди за преследване на хайдути, от които се вижда, че хайдутството непрекъснато е създавало грижи на властта и въпреки жестоките мерки за преследване, дори до Освобождението на България, „бунтовниците“ не се свършват.

Намерените в последно време съдебни протоколи (синджили), изостанали от архива на Битолския областен съд, изобилствуват с убедителни данни за хайдушкото движение в този край, където хайдушки чети по „двеста арамии-разбойници, с развети знамена и свирене на тръби“ нападат около 1638 г. селата и градовете и разрушават „твърдините“(крепостите). От стотиците присъди над заловените хайдути, където подробно се описват техните имена и арамийски подвизи, както и наказанията, на които са били те подложени, се разбира, че не става дума за отделни, изолирани случки и събития, а за постоянен бунтовен кипеж, една непрекъснато ожесточена съпротива срещу завоявателя.

По-определени сведения за мащабите и характера на хайдутството имаме от втората половина на 17 век, по времето на феодалните размирици. През 1760 година в околностите на Сливен действува Христо войвода, през 1804 г. около Шумен се подвизава хайдут Велко и Конда, а в Средните Родопи – един легендарен Караджа, възпят в песни и предания. По-късно хайдутите се намножават толкова много, че изброяването на всичките е трудна, почти невъзможна задача. Между тях по-известни са Злати Кокарчоолу, Даглъ Стоян от Ямбол, Димитър Кълъчлията, Чавдар войвода, Калифер войвода, дядо Млечко от Калофер, Ангел войвода, Чакър войвода и още много като тях предпочели ятагана пред мотиката и гегата, мирното поприще сменили  – с хайдушкото, домашния уют – с горските пущинаци. От своите горски убежища те връхлитали въз бейските чифлици, обирали и убивали пътуващи турски големци, наказвали подкупни кадии(съдии) и спахии-насилници, поради което са си спечелили и хулното в турския език прозвище „хайдути“, което за народа обаче станало синоним на бунтовничество, юначество и закрилничество, на мъжка доблест и благородство. Затова той възпява героите-хайдути, уплита им поетически венец и ги увенчава за слава и гордост на потомството.

За да опазим докрай историческата истина, трябва да кажем, че макар от века да е имало неписан хайдушки закон да не се посяга на жена и християнин и да не се прави от парата господ, не всички хайдути са опазили своя косъм чист. Имало е и такива, които не правили разлика между християни и мохамедани, стига християнинът да има по-дебела кесия. Такива развъртали ятагана, когато трябва и не трябва, и ги е опивал блясъкът на златото повече, отколкото жаждата за мъст. В своите предания и песни народът не им придирвал толкова много, а ги е възпявал и възвеличавал, защото подхранвали националното му самочувствие и са му давали възможност да се усеща само надвит, но не и поробен. А завоевателите наистина са искали да превърнат победените българи в роби и това е всъщност коренната причина за възникването на хайдутството.

Особено лошо става положението на раята след смъртта на султан Сюлейман Великолепни през 1655 година. Завоеванията на тоя султан отбелязват най-голямото величие на светкавично застроената Турска империя. Неговата смърт е повратна точка във военните успехи и положението на раята. Започва разложението на турската военна аристокрация, повсеместна корупция. Данъците биват непрекъснато увеличавани и умножавани. В един документ се говори, че от 60 аспри данъкът „на глава“ е станал на 400-500 аспри. Турската колонизация все повече се разширява, а заедно с нея и заграбването на земя. Раята е унизена до такава степен, че с народни фермани се определят отличителните и знаци и облекло, забранява се язденето на кон, носенето на оръжие, употребата на гайтан. Ангарията се превръща в закон, произволът – в система. В нашите и чужди исторически извори изобилстват документи, които говорят за безброй издевателства, заграбване на земи, изнасилвания, завличане на българки в харемите, липса на правосъдие, убийства и грабежи. Редица документи ни представят едно вътрешно безначалие и хаос зад солидната международна фасада на Отоманската империя. Това е периодът, доскоро наричан в нашата история „черно робство“. Сега този период не се нарича тъй. Оказа се, че макар теглото на раите да е било наистина „черно“,  то в никакъв случай не би могло да се нарича „робство“,в смисъл на безропотно животинско подчинение(присъщо на действителните роби от по-далечната и по-близка история на човечеството). Масовите селски въстания през втората половина на 17-ти век и по-сетне и хайдутството – съществувало през цялото време на отоманското владичество у нас – достатъчно говорят, че българинът никога не е скършил врат, че той никога не е престанал да се бунтува срещу завоевателите.

Русе Калайджията от Караорман среща по пътя си две завлечени от турци българки, но вместо да подмине с наведена глава, пребива турците и 40 години след това ги трепе, преобличайки се нощем в турски дрехи, страшен и неуловим. Петко от Доган Хисар – сетнешния Капитан Петко войвода, загубва брата си – заклал го беят, комуто аргатувал. Забрадил ли Петко черна кърпа? – Не! Препасва ятагана, хваща бея, удавя го в Марица и след това в сто и три битки с турците мъсти не само за собствения си брат, но за всички унизени и обидени. Хайдут Велко станал хайдутин, след като три години гнил в занданите на шуменския кадия за това, че не искал да се потурчи. Прочутия Илю Малешевски е щял да си остане завинаги „чобан Илю“, ако турците не бяха съсекли брат му Станя. В началото на всяка хайдушка орисия има кръв, обида или драма. След това идва желанието за лично отмъщение, което прераства у повечето в отмъщение заради всички и тогава хайдутинът се превръща в народен закрилник.

 Само фраза ли е това „закрилник“, крилата фраза от народните песни? Не ! Тази дума означава една историческа действителност. Достатъчно е да цитираме писмото на ксантийския каймакамин до Капитан Петко войвода, в което го нарича “ горски самоуправен владетел“. Подобна роля в Хасковско играе цели трийсет години Ангел войвода, който за една пъдарска псувня дири сметка и търси възмездие. В Делиормана, Димитър Кълъчлията заедно с приятеля си Солак Мустафа дълги години контролира пътищата между Одрин и Силистра и смайва турците със своята горска артилерия от черешови топчета. Чакър войвода от Самоков осем години се разпорежда в своя „рилодаг бейлик“ с такова самовластие, че самият султан му дава прозвището „самоковски барон“. Такива истински хайдути, властни и корави мъже, ревнители на българщината, твърде много облекчават тежката участ на народа и предизвикват неговото възхищение за вечни времена. Между многото мъжки хайдутски и воеводски  имена историческите предания и народните песни споменават и редица женски имена. Един особен и не малък дял от хайдушкия национален епос се пада на жената – войводка. По-голямата част от тези възпяващи героизма на жената народни песни са изградени в сюжетно отношение върху такава тема: жена -годеница, съпруга или сестра избавя от беда своя мъж, годеник или брат и съсича неговите неприятели. И върши това някак между другото, докато ражда деца, преде или пасе овцете. Димитър Миладинов под текста на песента за Сирма войвода прави бележка, че той лично видял тази знаменита жена у дома и – вече старица – и научил от нея, че за дълги години тя водила своите хайдути, без те да разберат, че войводата им е жена.

Най-убедителен е обаче примерът с Румена войвода от Гюешево. Сама жена сред петнадесет мъже – между тях и двама бивши войводи с опит и слава, – тя става войвода на дружината и цели три години я води от победа към победа, докато най-сетне не пада от ръката на един амбициозен предател.

Хайдутството е историческо явление, което реабилитира попадналия в робство българин и говори, че ако продажни боляри и късогледи царе са го предали на завоевателя, той, българинът, никога не се е предавал, не е бил роб. Хайдутувал е, бунтувал се е, мъстил е на тиранина, бранил е – кога със сопа, кога с пушка – своята чест и свобода и непрекъснато му е напомнял, че техните сметки не са докрай разчистени, че тепърва ще има да делят мегдан. Ако масовата сила в тая сурова борба са мъжете, би трябвало да признаем, че нейното романтично обаяние и увенчание се дължи на жените, които дадоха прелест и порив на тая борба, дадоха и вдъхновение и красота.

Източник: http://atil.blog.bg/history/2012/06/13/bylgarskoto-haidutstvo-vtora-chast.967533

Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #20 -: 12 Ноември 2013, 09:09:02 »

Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #21 -: 23 Ноември 2013, 12:12:26 »


Te това му требе на хайдутина.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #22 -: 27 Ноември 2013, 18:06:23 »


Йордан Йовков - На Игликина поляна


 

На Игликина поляна,
на хайдушкото сборище...

Народна песен


   Чудно лице имаше Крайналията: около очите му се диплеха гъсти бръчки, сякаш се смееше, а пък веждите му все си оставаха навъсени и една сърдита черта се врязваше дълбоко в челото му. Цялата му глава, едра, с побеляла коса, с настръхнали, също тъй побелели мустаци, приличаше на главата на лъв и усмивката около очите му можеше само да измами човека. Но сега, след като пи от зелената паница - а той често посягаше към нея, - Крайналията наистина се развесели и каза:
        - Да носиш много здраве, Стоене, на Цонка, на войводата. Много здраве ти праща, кажи, дядо Димитър Крайналията. Той ме знае. И да ви пази добре. Войводата не е войвода, ако не знае да пази момчетата си. Куршуми можеш да си излееш, колкото искаш, ама хора не. Да ви пази добре. Където и да иде, пусия ли ще вземе, баскън ли ще прави - гората да бъде зад гърба му. И да си знае добре ятаците и всекиму да не вярва, а на жена - сакън! Ти мене слушай. Хайдутин заспи ли на женски скут, още на другия ден ще видиш главата му на кол побита...
        - Хубав ум даваш на момчето - обади се старата. - Я по-добре му кажи да си се прибере у дома си и да си гледа работата. Хайдутин майка не храни.
        - Ти да мълчиш! - сопна се Крайналията и като смигна на момъка, седнал насреща му, продължи:
        - Ако пък, не дай боже, се случи да те ударят, ще направиш, както ти казах: стрий барут на ръката си, размажи го с плюнка и тури го на раната. А после - зехтин и калъч-оту. Таз билка е най-добър лек. Нали сам видя с каква рана дойде тук, а само за десетина деня премина - зарасна като на куче.
        При тия думи Крайналията замълча и се замисли, замисли се и младият. И двамата си спомниха едно и също нещо.
        Една есенна вечер беше, на двора у Крайналията залаха кучетата, някой повика. Стар хайдутин, Крайналията грабна пушката, отвори вратата и попита кой е. Вън беше тъмно, валеше дъжд, но на светлината, която нахлу през отворената врата, той видя един човек, загуглен с ямурлук.
        - Кой е? - попита Крайналията и кондакът на пушката му тракна два пъти.
        - Аз съм, чичо. Не ме ли познаваш? Роднина сме...
        Сред пръските на дъжда се усмихваше млад момък, снажен, широкоплещест, с изпечено и здраво лице, каквото може да има човек, който е живял на открито. Крайналията видя как изпод ямурлука му лъснаха пищови, а едната му ръка беше превързана и кърпата беше кървава. Опитно око имаше Крайналията, разбра какъв гостенин му е дошел, накара го да влезе по-скоро вътре и заключи вратата.
        Когато момъкът се изправи пред огъня, хвърли ямурлука си и се усмихна също тъй, както беше се усмихвал вън, едвам тогава Крайналията позна чертите на своя род и разбра, че е Стоян, братовият му син. Чувал беше, че се бил метнал на него и станал хайдутин. Другото той научи от него самия: заваляло дъжд, хайдутите свили байрака и слезли да дирят подслон за през зимата. Из пътя връхлетели на билюкбашии и него го ранили. Цяла нощ се лутал из дъжда докато намери селото и къщата на чича си.
        Сега и двамата, и старият и младият, си спомняха това и се усмихваха. Старият беше доволен, че от неговия корен е израснал такъв ластар, а младият прекарваше през ума си леката и безгрижна зима, прекарана у чича си. За едно нещо само му беше мъчно: често пъти, когато Крайналията му разказваше за хайдутлука си, обичаше да му показва, за да се похвали, оръжието си. А имаше чудо пищови, тежък кулаклия нож, хубава пушка. Паднало беше на сърцето му това хайдушко труфило и неведнъж беше го искал от чича си. Защо му е на него - стар е. Но Крайналията беше непреклонен и не даваше дума да се издума за такова нещо. Сега той беше весел и момъкът помисли, че ако се опита пак, може би ще успее да го склони.
        - Чичо - започна Стоян и въпреки юнашкия си вид и широките си плещи, срамежливо някак се усмихваше, - чичо, сполай ти за доброто, що ми направи. Прибра ме, гледа ме цяла зима, туй аз няма да го забравя. Да даде господ да се видим пак, ще гледам да ти се отплатя. Чичо... таквоз... аз пак ще ти се помоля...
        - Какво, какво? За пищовите ли? За пушката ли? Я да мълчиш. Не може. Жена, кон и пушка назаем не се дават. Ти за какъв ме имаш мене - пламна изведнъж Крайналията и издигна гласа си, - да си дам силяха, да се посрамя! Мълчи, мълчи, да не ме разсърдиш, че чудо ще направя...
        - Че пък дай му ги - обади се старата, - за какво ти са вече?
        Крайналията се позамисли, усмихна се някак горчиво и каза:
        - Добре, да му ги дам пък... Почакайте, аз сега ще дойда.
        Той мина в другата стая, бави се там доста дълго време и току се появи на вратата. И старата, й младият момък го погледнаха смаяни: тежки сърмалии дрехи светеха на него, на пояса му поглеждаха главите на пищови, в ръката си държеше пушка и се подпираше на нея. Крайналията като че беше се подмладил, крачеше широко, повъртваше се на петите си и силно размяташе увисналите си джепкени.
        - Леле, горо, майко мила! - провикна се той. - Де са старите войводи, де са старите юнаци!
        Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:
        - И ти искаш да ти дам силяха си? Ти, хлапе вчерашно... Не, трябва ми той на мене. И защо стоя аз тука? Да храня кокошките и прасето ли? Да събирам бълхите по козеците ли? Слушай, Стоене - заговори той по-меко, но решително, - утре тръгвам с тебе. Ще дойда и аз на Игликина поляна.
        Старата се извърна и го загледа слисана:
        - Човече, ти луд ли си, или ще полудееш!
        - Ст! Приказки не ща, ти ми знаеш табихетя. Не съм луд аз, зная какво правя. Дето ще дрънкаш, по-добре е да станеш и да туриш хляб в торбата, и в павурчето ракия да налееш. Утре пропеят ли петли, тръгваме.
        И тъй като Стоян продължаваше да се усмихва, като че не вярваше на думите му, Крайналията го погледна право в очите и каза:
        - Какво ме гледаш? Ще дойда. Трябва да дойда!
        Събудиха се у него старите хайдушки привички, искаше да реди, да заповяда. И не можеше да се излезе наглава с него, трябваше да се прави туй, което той искаше. Старата, след като се беше лутала насам-нататък из къщи, смълчана и натъжена, прибра се и си легна. Легна си и Стоян. Само Крайналията остана буден и без да снеме нещо от оръжието си, полегна до огъня, подпря глава на ръка и тъй позадряма. Когато късно през нощта Стоян се събуди, видя го на същото място.
        - Рано е още - каза му Крайналията, - можеше да поспиш още, но щом си се събудил, ставай!
        Стоян не мислеше вече, че Крайналията се шегува, нито пък старата се опита да го раздума. Приготвиха се набързо и тръгнаха. Чак на вратата, на Крайналията като че му стана мъчно за старата и той й рече:
        - Де, де! Не се лигави, не подсмърчай! Аз няма да остана там, не бой се. Ще видя момчетата, ще постоя два-три деня и ще си дойда. Хайде, сбогом!
        И те потънаха в мрака. Докато беше тъмно, вървяха, без да си приказват, и гледаха само да не изгубят пътя и да не ги види някой. Нямаше и кой да ги види, тъй като къщата на Крайналията беше на баира до кориите, по-близо до гората, отколкото до селото.
        Бяха се изкачили на билото на планината и вървяха на запад. Започна да се развиделява. Изведнъж над главите им от единия край на небето до другия като че преминаха запалени стрели и върховете насреща пламнаха червено. Изгряваше слънце. Из долищата плувна мъгла като дим, по тревата заблестя роса. Планината разкриваше от двете им страни безкрайната си върволица от върхове, урви, сипеи и гори, а изостреният гръб на билото, по което вървяха, беше издигнат в самото небе, наравно с белите облаци. И нищо друго не виждаха, освен някоя подплашена сърна или някой орел, изпънал криле над дивите пропасти. Насреща им духаше лек вятър, изпълнен с дъх на билки.
        Крайналията изведнъж се оживи, очите му светнаха. Пак се усети старецът цар на планините, какъвто беше в младините си. Поспирваше се, облягаше се на пушката си и гледаше наляво, гледаше надясно: навсякъде виждаше познати места. И приказваше без умора, без прекъсване. Стоян, който все още пазеше на лицето си тънката си, малко подигравателна усмивка, гледаше стареца и се чудеше отгде се взе у него тая сила.
        По едно време пътят им напусна билото на планината и тръгна из един дол. Хайдушко вървище беше едно време това място. Из дола не течеше вода, а от двете страни на пътя се разстилаха зелени поляни, над които разпущаха клоните си стари буки. Дънерите им бяха гладки, сиви като старо сребро, и по тях бяха издълбани различни слова и знаци. Това хайдушко писмо четеше Крайналията и макар тия знаци да бяха остарели, зараснали и заличени,той ги разбираше лесно, като че четеше по книга.
        - Ей тук, под това дърво - говореше той, като гледаше надрасканите по кората му като на рабош черти и резки, - тук Вълчан войвода уби Ешреф бея, сливенския билюкбашия. Грозен арнаутин беше това куче, проплакало беше мало и голямо от него.
        При друго дърво Крайналията пак се спря:
        - Тук Добри и дружината му си делиха царската хазна, обрали я бяха в боаза. По десет феса алтъни им се паднаха. Ей тук, на това място. Сам Добри е дълбал тия букви с ножа си.
        А малко по-нататък:
        - Тук стана нещо лошо. Убиха Величка от Жеруна. Връщал се от карнобашкия панаир, преоблякъл се като турчин и турско амане запял. Чак когато гръмнали и когато го чули да извика: "Майко, убиха ме!" - хайдутите разбрали, че сбъркали. Един на майка беше. Когато го погребваха, сам Кичюк Стефан, войводата, слезе в Жеруна, запали свещ в черква, целуна ръка на майка му и поиска прошка.
И при други дървета се спира Крайналията, и други хайдушки истории разказва. По едно време той махна с ръка и каза:
        - Остави, тя край няма! На друго място ще те заведа аз и там ще видиш какво стана. То беше, каквото беше. Всичко друго е вятър!
        От тая минута Крайналията като че изведнъж се промени. Замлъкна и повече не продума. Издръжлив досега, силите му го напуснаха, започна да се поспирва - започна по-тежко да си поема дъх. И все пак изглеждаше, че не пътят му тежи, а нещо друго го занимава, гледаше унесено пред себе си и очите му горяха.
Колкото повече наближаваха до Игликина поляна, толкоз Стоян по се замисляше за другарите си, изпреварваше напред, после се поспирваше или се повръщаше назад, за да го настигне старецът. Той вече не криеше усмивката си и Крайналията разбираше какво мисли, но вместо да избухне, по навика си, сам признаваше слабостта си.
        - Остарял съм, момче! - викаше той. - Не държат краката вече!
        Отсега нататък те често се спираха да си почиват. Храниха се на едно място, пийнаха по малко ракия от павурчето и пак продължиха пътя си. Крайналията беше все тъй мълчалив. Само веднъж той се обади и каза:
        - Ей оттук по-направо ще излезем на Игликина поляна. Ще минем край онуй дърво, дето ти казах. Там ще спрем, веднъж само да стигнем. Ще видиш ти какво се случи там едно време.
        Изглеждаше, че през всичкото време той не беше мислил за нищо друго, освен за това. Не вървяха много из пътя, по който бяха тръгнали, и пред тях се показа Игликина поляна. Тя беше широка поляна, която постепенно се спущаше надолу, равна и заградена от всички страни с гора. Нищо нямаше по нея, освен тук-таме по някой глог и зелена трева, изпъстрена с жълта иглика. Като че по цялата поляна бяха разхвърляни жълтици. Но само Стоян гледаше нататък. Крайналията не погледна към поляната, не се зарадва на игликите. Той беше се спрял под един стар бук и четеше знаците, които бяха начертани на кората му - отколешни знаци, почернели, набъбнали и зараснали като ръбеца на стара рана.
        - Ей туй е дървото - каза Крайналията. - Седни сега и слушай.
        Сам Крайналията седна до дънера, облегна се на него и като си почина, започна:
        - Хей, момче, ти си млад и може да не знаеш, ама едно време в Жеруна имаше един богат чорбаджия, Божил кехая. Имаше той дъщеря Курта - каква мома беше тя! Полудя старо и младо подир нея. Баща й не зная за кого я тъкмеше, не я даваше. Поиска я някой, той го нахока, изпъди ги и от срам, от мъка момъкът забегне и хване гората. Днес един, утре други, докато се изредиха петима души. Последният бях аз.
        Събрахме се всички наедно - дружина хайдути. Знаехме какво е на сърцето ни и си мълчахме. Чухме, че Курта се жени. От нас петимата четиримата бяха кавалджии и щом чухме, че Курта се жени, надухме кавалите. Сватбата се захвана на две места: у Божил кехая свиреха гайди, тук, в усоите, свиреха кавали...
        Три дни свиреха кавалите. На четвъртия ден Гълъб, войводата, рече: "Тъй не може. Ще иде някой и ще доведе Курта. Защо да се лъжем? Нека тя сама каже кого от нас иска. Когото поиска, негова ще бъде. Кой ще иде?"
        Отидох аз, Стоене. Как я грабнах, как я водих за ръка, докато можеше да върви, как я носих като дете, когато вече падна и се умори - това няма да ти разправям. Донесох я и я сложих тук, при туй дърво. Хайдутите бяха наклали голям огън. Светнаха алтъните на Курта и черните й коси, засмя се тя - кой можеше да й се нагледа! Като ягне стоеше тя между нас, а ний се гледахме като вълци, готови да се направим на късове. Но клетва бяхме дали да оставим Курта да отсъди. "Кого искаш, кажи! - каза войводата. - Негова ще бъдеш!" Наляха се със сълзи очите на момичето, либила беше и петимата. Но другите бяха по-напред, време се беше минало и тя ги беше позабравила. На всички тя каза: "Не!" И както седеше до мене, каза: "Димитра искам!" - и тури ръка на рамото ми.
        Наведоха глави хайдутите и си отидоха един по един. Последен тръгна Гълъб, войводата. "Халал да ти е, Димитре!" - рече и видях как стисна зъби. Влезе той в гората и след малко пукна пушка. Хвана се Курта за сърцето и падна. Скочих аз, втора пушка пукна, притъмня ми и не усетих вече нищо...
        Оздравя ми раната, оживях. Но тя умря ей на това място, дето седя. Тук умря Курта...
        Стоян не усети, че Крайналията беше свършил, и си остана замислен и загледан пред себе си. Когато след малко той се обърна и погледна към Крайналията, видя го, че беше се облегнал на дънера на бука, отметнал глава назад и притворил очи. Лицето му беше бяло като вар, ръцете си беше скръстил на гърдите като човек, който умира.
        - Чичо, ти се поумори май - рече момъкът.
        Крайналията не отговори и не отвори очи. По челото му бяха се насъбрали ситни капчици пот.
        - Чичо, лошо ли ти е? - извика уплашен момъкът и се наведе над него.
        - Нищо не ми е - обади се Крайналията и едва поотвори очи. - Студено ми е. Метни ямурлука на гърба ми. Ха тъй. Сега вече - и когато говореше това, бръчките около очите му се усмихнаха, - сега, Стоене, ще имаш туй, що ми искаше. Като умра, силяха ми твой да е...
        - Чичо, защо приказваш тъй - обиди се момъкът. - Какво ти е?
        - Нищо не ми е, момче, нищо не ми е. Дойде ми часа и това си е. Добре че се случи тук... дето умря... Курта...
        Гласът му отслабваше и сякаш идеше отдалеч. И пак притвори очи. Тогава младият момък, макар че не беше от страхливите, но като видя, че при него умира човек, без да може да му помогне, уплаши се и се обърка. Поиска да повика някого, затече се надолу, пак се повърна. Изведнъж видя няколко души, които се мярнаха по една пътека и се закриха в гората. Стоян позна кои са, тури пръст в устата си и изсвири. След малко също такова остро изсвирване дойде откъм гората. На поляната се показаха петима души и бързо крачеха насам. Стоян се затече към тях и ги посрещна.
        Когато те дойдоха при дървото, оня, който вървеше най-напред и който беше войводата, пристъпи до Крайналията, погледна го в лицето отблизо, после хвана ръката му, потърси пулса му и каза:
        - Бог да го прости. Издъхнал.
        Хайдутите снеха големите си калпаци и се прекръстиха. Стоян усети очите си да влажнеят. Мръкваше се. Поляната тъмнееше и безбройните жълти иглики леко се полюляваха като запалени свещи.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #23 -: 05 Декември 2013, 19:07:57 »


Хайдутин.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #24 -: 06 Декември 2013, 12:12:06 »

Хайдушките чети някога са  имали нещо като Устав (Нареда, Наредба), в който са били подробно разработени и разпределени правата и задълженията на всеки един в четата, отношението към мирното население - както християнско, така и мюсюлманско, разпределението на плячката (защото знаете не по-зле от мен, че преди Раковски целите на хайдутите не са били точно Национално освобождение), преминаването през открито пространство и през гора на четата, организирането на засада, водене на бой, оттегляне от боя, ятаците, отношението към ранените, отношение към роднините на убитите хайдути, как да се държат ако ги хванат, как се снабдява и поддържа оръжието, огнева подготовка, кога се събира четата и кога се разпуска, дисциплинарни наказания за видове провинения.....терм инологията тогава е била друга, но като не я знам, използвам съвременни понятия...........
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #25 -: 06 Декември 2013, 12:12:51 »

ХРИСТО СТОЕВ-ЛАКУДАТА!

Той е роден в с.Чокманово, към 1869г.Още от детинство останало сирак-без баща,затова се и предава на работа,като прегръща овчарството.Научава се да чете и пише още на 18 годишна възраст.Хаджи Асан Сивриев, брат на Салих паша Сивриев от Смилян, оценя неговите способности и предаността му към овчарството, затова му поверява своите овце и го прави кехая,какъвто бе при него непрекъснато, дори до 1901г.Като такъв през 1898г. е привлечен в Македоно-Одринската революционна организация, откогато и започва да се занимава с активна политическа дейност.Дотогава той е един от ревностните борци срещу гръцкото духовенство в родното си село и взема решително участие за пропъждане на гръцкото духовенство .Както е известно на 11 май /стар стил/, ден на Св.св.Кирил и Методий, през 1901г се извършва нападението на хаджи Нурия.Тези действия предизвикват вкарването в затвора на много хора от организацията.Много от тях са осъдени какъвто е и случая със свещеник Атанас Келпетков от Устово-на 100 години, а мнозина на по 10-15 години.Лакудата усетил за опасността и заедно с свой овчар на име Васил Каракехайов също от Чокманово избягали от мандрата на Чемериево и се прехвърлили в България, откогато и станали нелегални.Те се връщат чак след помилването през 1908г.През това време често се прочувал с подвизи по Ахъчелебийско.Така през 1903г. участва в нападението на Стою Хубчев в Аламидере, а към Гергьовден, заедно с П.Манджуков, Булашиков и други, достигнаха дори до Габрово,Ксантийско, с намерение да вдигнат във въздуха някои от тунелите при с.Еникьой.Но поради липса на местна подготовка, те не успели и се върнали обратно.След разпускане на Чепеларския пункт положението се затягало и все по-трудно ставало за родопските комити /Христо Лакудата, Тодор Хвойнев ,Бечо Даракцията,Петър Драглев и други/.Завръщането на Христо Лакудата и неговите другари през 1908г. е ознаменувано с много тържествено посрещане от страна на турските военни и административни власти и от населението – българи християни и мюсюлмани.От 1908г. до 1912г. е кмет в с.Чокманово.Такъв го завари и Съюзническата война и освобождението на Смолянско.
След 16 юни 1913г. настъпва погромът.Родопският край се охранява от съвсем слаби войскови части.Това даде повод на турците от Гюмюрджинско и Ксантийско да организират големи чети, които да потеглят на север към старата българска граница.Лакудата е назначен като войвода на чета с цел да помогне на 37-ми пехотен полк в евентуални бойни действия.С 42-ма души минават Олуеле Караахмат,Узгур прогонват турския башибозук и стигат до димящото още с.Габрово, Ксантийско, запалено и изгорено от гърците.Четата превзима и изгаря селата Топал/Топалското/ и Маргара.Освен това, водената от Лакудата чета прави сражение и с гръцката войска и башибозука при с.Хамидекьой в местността Гьолджук.Така той много допринася да се спасят големите и хубави българохристиянски селища в Смолянско от опустошение и опожаряване.От 1914 до 9 Юни 1923г. той е кмет в с.Смилян ,което, с много малки изключения, бе населено до войната с българи мюсюлмани.През време на неговото кметуваане се построява новата сграда за община.Лакудата също съдейства за изграждане училището в Пещера и е страстен деец за присъединяване на Беломорието към България.До него винаги е била жена му и в добро и в лошо.Строг и честен човек, той винаги е бил въздържател.Нито е пиел, нито е пушел.Всякога е бил готов да се яви в помощ на слабия и беззащитния.На 16 септември 1934г. той завърши своя житейски път.

Реч на Христо Стоев –Лакудата. „Драги граждани.Вие сте се събрали тук да празнувате свободата, но и ние едно време се борихме за свобода.Тогава беше турско и ние трябваше тайно да работи.Тайно, но тия балкани-Кайнадина и Карлък, бяха наши.тогава в тоя град имаше турци и казармата им беше горе – Салихаговият конак.Сега няма ни турци, ни конак.А ще попитате как работихме?Организирахме се и във всяко село имахме наши хора – и християне , и мюсюлмане.Всички бяхме закълнати.Мене ме закълнаха в Чокманово близо до къщата- в градината.Тогава тук дойде Александър Кипров.Той ме закълна.След това ние един друг се закълнахме.Който престъпяше клетвата имаше смърт.Сега вие, какво?Вие се радвате на свободата, ала тогава в турско време да можеш да се бориш за свободата беше майсторлък!”
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #26 -: 06 Декември 2013, 12:12:20 »

ДЕЛЮ ВОЙВОДА!

Делю войвода е живял, не по-рано от първата четвърт на XVIIIв.Тай имал три сестри, както се пее в песните турците искали да сменят вярата им.Войводата израснал в бедно семейство.Храната си изкарвали предимно с чепкане на вълна и хаба.Не след дълга Делю напуснал родното си Даръдере/Златоград/ и отишал да чиракува при чичо си в Елидже/дн.Гърция/.Той бил буйна натура и често създавал проблеми на чичо си.Не след дълго лудориите на непокорният юнак дошли в повече на сродникът му и той се принудил да го освободи.Делю се завърнал в Даръдере, като по пътя бил нападнат и обрат.Всичките спестявания които изработил 5 години били вече в джобовете на разбойниците за няколко минути.Случката се разиграла в местността Алем тарла.Това може би е и първия сигнал за юнака, че тази работа не може да остане така и че и той може да направи същото,щом и от него са взели честно изкараните пари.Към пътя си за Даръдере още в същия ден той решава да обере един сувария,като с хитрост му взима пушката.От тук започнал хайдушкия живот на Делю.Първоначално с една шепа юнаци, после с цяла дружина, малко по-малко събудил уважение в бейовете и обирджийските банди/кърджалии, кършалии и др./Защитник на бедните християни и мюсюлмани той, не разделял хората по вяра,но отстоявал своите позиции.В подкрепа на това е и факта, че Делю залюбил българка-мюсюлманка на има Гюлсюме с която планували да се „зьомат” въпреки острата съпротива на всички.Та нали, не можело да бъдат един с друг християнин и мюсюлманка.
Юначествата на Делю не останали не забелязани от турците.Но в тези размирни времена,кой искал да има противник като него.Затова и Кюрт ага му предложил да стане негов гавазин/телохранител/.Делю представил своите искания пред агата, а именно да не се закачат християните , да могат свободно да строят храмове и да изповядват вярата си без да бъдат преследвани.Не отминал въпросът и за Гюлсюме на който войводата отговорил недвусмислено.Така се стигнало до там той да стане янкесаджие на Кюрт ага,а той негов аянин.Интересен е начина по който българинът достига и се явява с конака на агата.Било изпратено заптие, което трябвало да го доведе,но това не се понравило на безстрашния юнак, та как може едно заптие да води войвода и то насред Даръдете това било недостойно за него.Какво ще си кажат за него хората, как ли ще го сочат и присмиват?Когато тръгнали към Караолан където бил конакът на Кюрт ага, войводата помолил заптието да вървят наравно за да не се злепоставя пред хората,но турчинът отказал,та нали това бил неговият миг.Заптието тръгнало напред Делю по дирите му.Не стига това ами надутото заптие постоянно привличало внимание към себе си за да го видят хората, че кара страшния българин.Войводата вече бил взел решение, че не може така да влезне при агата,защото какво ли ще си помисли той за него?!Издебнал той заптието и го обезоръжил.Изненада та на агата била голяма след като видял вързаното заптие,а Делю за да не го обиди измислил историята, че трябвало да го върже за да запази живота му от обикалящите хайти.Така след тези премеждия и пазарлъци той встъпил в длъжността си.Управлявал той войската на Кюрт ага, прогонвал разбойниците, бранил населението и земята на агата дълго време.Но работите се разсъхнали между двамата.Както се знае турците са назначавали част от българското население за постове, които им дават власт с цел след време те да се приобщят и да приемат „правата вяра”.Делю усетил на къде вървят нещата и напуснал конака,като преди това убил пратените му от Кюрт ага заптието да го погубят.Така се оказал отново в родното си Даръдере, но той знаел, че без подкрепа, не можел да се бори срещу нашествениците.Не закъсняла и ново предложение от Алеми бей от Кузаба, който се славил с честолюбието си и справедливостта си към християните.Точно това търсил и войводата.Повикан бил от двама християни, но по пътя към конака му били нападнати от хората на Кюрт ага.Спътниците на Делю били жестоко убити,което накарало кръвта му да заври и след време да отмъсти за тях.Жив и здрав стигнал при Алеми бей,след като представил възгледите си и исканията си /същите,каквито и на Кюрт ага/ и те били приети, той започнал службата си при бея.Не след дълго както е написано в горните редове се отдала възможност на хайдутина да си отмъсти на Кюртовите хора.Един път когато те нападнали едно от стадата на Алеми бей, Делю ги настигнал и изпратил на ония свят с което си върнал за убийството на побратимите си християни.Много подвизи след това извършил, много майки разплакал в името на защитата на родопското население, затова и има толкова много песни за безстрашния юнак.
Защо е бил толкова търсен хайдутина и защо му е гласувано толкова голямо доверие от страна първо на Кюрт ага, а след това и от Алеми бей?Та нали Делю е християнин,защо е бил на място след агите и бейовете и е давал обяснения единствено пред тях?Въпросът се крие в самия произход на горе споменатите личности /Кюрт ага и Алеми бей/.Те двамата както се знае са спадали към така наречената група на езидите.Езидите са хора част от кюрдския народ членове на религиозна секта,които не са възприемали изцяло мохамеданството, а са последователи на Зараустра / учение с близо 2500 годишна история/.Неин основател е Ади /о.к. 1074-1164г./.Това учение се основава на синкретичността т.е обединение на различни противоречиви възгледи.Те вярвали в един бог създател на света и в последствие в опростения от него ангел Таус-Мелек.Името му не споменавали, но го изобразяват във вид на паун, плюс слънцето и четирите стихии/земята-майка на всичко живо,водата,въздуха и огъня/.Свещена книга била „Книга на откровението”или „Черта книга” написана на специфичен език, по-стар и от друвноперсийския.Хр амове нямали единствено се прекланяли пред гробове и храмът на шейх Ади в Лалеш, близо до Мусул –Северен Ирак.Тези ако може така да ги наречем „сектанти” са били системно гонени,нападани и изтезавани, може би затова са разбирали какво е да си роб и какво господар.Но от друга страна са били и скитащи,наемници и разбойници.Може би това е логичното обяснение за лесния начин по който приемат да бъдат редом до християнина, който по това време е бил подложен на гонение и изтезание.И от друга страна, че не след дълго разбойническата жилка се обаждала в душите им.
Делю действал и в селата Манастир, Съчанли, Чобанкьой,Доганхисар и др.На всякъде където ходил създавал и обучавал дружини /предимно от селяни/ на които раздавал оръжие, от богатия Алеми бей.Всички знаели базата на хайдутина-Вр.Костадин/над Даръдере/.
В империята започнали размирици и се наложило нова политика.Вкарали се тогава бюлюкбашиите и те заемат и раздават команди над агите и бейовете.Това вече не устройвало Делю, защото все по-тръдно ставало да защитава християните.Осъзнав айки проблема той напуснал службата си при Алеми бей и се отправил към Призрен/Косово/ да наеме дружина.Но защо точно от там?Той е осъзнавал, че ако събере хора от околните села, след това те ще бъдат сравнени със земята.Затова избрал хора арнаути,защото те се различавали с белите си дрехи и специфични белези от другите хора в Родопите.Делю разположил дружината си над Даръдере на вече познатия връх Костадин.Както се пее в една от песните дружината се състояла от „юзкиши арнауте”/сто арнаути/.В една от песните се показва и друга хитрост кояте е прилагал, а именно дезинформация за точната бройка на дружината.Борбата му е била преди всичко политическа.Хайдути на е осъзнавал, че с набези и отмъщения както може да помогне,така и може да навреди на своя народ.Бюлюкбашията по това време се опитвал да пречупи по всякакъв начин Делю, но без успех.Дори се опитал да насъска Кърджалиите срещу него, но и тази хитрина не провървяла.Никой не искал да има взимане даване със защитникът.По не потвърдена информация хайдутина може да е бил с верните си другари Ангел войвода от с.Манастир,Гюмюрджина, Стоян и един неизвестен.Но това са само предположения.
Легендата разказва, че един ден Делю си лежал на една ливада над Даръдере и до него се приближила стара баба, която му обадила, че идват турци.Хайдутина скочил и започнал да се приготвя за бягство.Старата жена му се примолила да и даде някоя пара,защото нямала какво да яде.Хайдутина и дал в знак на благодарност.Както става ясно всичко това е била една подла измама с цел да се измъкне от безстрашния хайдутин сребърна пара с която да се изработи куршум, който да го погуби.Планът бил измислен от старата бабичка, която искала най-после да забогатее и от бюлюкбашията,който давал мило и драго да убие хайдутина.Бил измислен и план с който да убият Делю.Турците трябвало да не го преследват известно време, след което щели да обявят, че потурчването е прекратено и всички хора да се съберат да празнуват на мегдана, там щяла да бъде и Гюлсюме, а покрай нея и хайдутина.Така и станало, но турците, не издържали и започнали да кандърдисват Делю да приеме „правата вяра”ала той избягал и те се провалили.Тогава се решили да го застрелят със сребърния куршум /изработен с откраднатата пара/.Заставеният за изработването на куршума Коста,като разбрал за какво ще послужи той побързал да предупреди Гюлсюме,а тя Делю.Но той не искал и да чуе да се крие и да бяга от родното си село.Така той станал жертва на безстрашието си и паднал убит от сребърния куршум при „Делюв камен”.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #27 -: 06 Декември 2013, 18:06:16 »

     



                        Традиционно хайдушко облекло!
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #28 -: 06 Декември 2013, 20:08:12 »

Мисля, че тук е мястото да отворя тази дума, тъй като на различни места из форума вече на няколко места се поместваха отделни въпроси и кратка информация за нашите жени-хайдутки. Ще се опитам да подредя малко нещата като събера де що има данни за тези българки и ги представя не хронологически , а по азбучен ред - за всяка една от тях.


И така:
Образът на българката – безстрашен и самоотвержен боец или воин можем да открием във всяка епоха, но особено ярко и героично е нейното присъствие в решителните моменти на националноосвободит елната борба на народа ни през ХVІІІ – ХІХ в. За съжаление до периода на Възраждането не разполагаме с достатъчно истински, достоверни исторически сведения за юначни българки, предпочели хладината на оръжието и негостоприемността на Балкана пред топлината и уюта на домашното огнище. Народното творчество обаче ни предоставя обилен материал в това отношение.
Българският фолклор по неповторим начин разкрива впечатляващи черти от характера на българката: решителност, самоотверженост, храброст, разбираемо чувство за мъст и, естествено, преданост към род, език, вяра и народност. В българските народни песни са възпяти стотици хайдушки войводи. Сред тях доста често се срещат имена на жени, оглавили свои хайдушки дружини. Такива са: Тодорка, Сирма, Бояна, Недка, Яна, Рада войвода и ред други. Въобще, на жената-войвода, байрактарка и/или редова хайдутка в хайдушкия ни национален епос е отреден един съществен дял. Доказателство за това е напр. факта, че само от последните 2 века на робството (ХVІІІ – ХІХ в.) до нас достигат имената на повече от 50 български хайдутки. Макар в повечето случаи сведенията за тях да идват от историческите предания или под формата на поезия в народните песни, те подчертават разбиранията за морал и дълг на българката, разкриват необикновената й физическа издръжливост, умението й да борави добре с оръжие срещу поробителя и да понася трудностите на нерадостния хайдушки живот.
Тези хайдушки песни, както и т. нар. юнашки песни, са по своята същност исторически и зад героите в тях се крият конкретни исторически личности. Опоетизираните образи на жени-хайдутки в народните песни изникват в една или друга степен върху почвата на реална историческа действителност, отразяваща живота на българското хайдутство. Освен че са поезия, тези песни, поне според мнението на проф. Виржиния Паскалева, представляват и ценна документация. Нищо че повечето от тях имат характерен юнашки строй и са наситени с типични хиперболизми. Някои са написани в не малко варианти и именно това дава основание на отделни историци да предположат, че се отнасят за действително съществували жени-хайдутки със същите имена.
На такива позиции стъпвам и аз и така ще продължа да разсъждавам в хода на настоящата тема.
Обстоятелството, че са записани стотици песни за жени-хайдутки, като на всяка една такава изключителна жена са посветени поне 1 – 2 песни, а в болшинството от случаите и повече, навежда точно на мисълта, че се касае действително за реални, а не за измислени персонажи, въпреки че други доказателствени материали за съдбите и делата на тези личности в ок. 80 – 85 % от примерите липсват.
Първата такава песен (пак уточнявам - по азбучен, не хронологичен ред), на която попадаме, е за Ангелина байрактарка:

АНГЕЛИНА БАЙРАКТАРКА

Да идеме, мамо, горе на планина.
На планина, мамо, у Стара планина!
Камен да разбием, война да помине.
Най-напред си иде мома Ангелина,
в лева рака носе тове алов баряк
и по нея връве бугарската войска
и са поминале турската граница
и ги е отвела ю поле широко,
па тамо найдо’а чешма ми шарена,
чешмата шарена, водата студена,
ю водата има тая риба морска,
па ми извади’а тая риба морска,
тая риба морска сос три криля златни,
па я изпеко’а. Сите делба зеле,
Ангелина най-после дел е замала.

Тази песен е известна от района на Североизточна Македония. Записана е навремето от българския фолклорист, офицер и войвода на ВМРО Панчо (Панче) Михайлов Апостолов (1891 – 1925). Той я помества под № 390 в дял VІІІ (хайдушки песни) на своя сборник, а не например в следващия дял ІХ (революционни песни). Последният факт идва да подскаже, че песента е възникнала много преди революционните 50 – 60 години на ХІХ в. и няма нищо общо с новите политически условия на епохата. Освен това текстът е необичайно кратък и поражда съмнение, че част от него безвъзвратно липсва. Но дори и народната памет да не е съхранила изцяло всички стихове, песента все пак има своя завършен вид. В нея Ангелина се споменава като мома-байрактарка, която повежда българската войска отвъд Стара планина на решителен бой срещу турците. Неслучайно героинята е жена и е представена като изключителен водач – знаменоска, също толкова смела, колкото и мъжете, които вдъхновява за борба в защита на отечеството.
Както е известно всяка епоха ражда своите необикновени и юначни личности. В този смисъл песента за Ангелина байрактарка е като едно далечно ехо от смутния ХV в. (поне според мен), когато българският народ и последните остатъци от неговата войска се хвърлят в отчаян опит да спрат опасния османски нашественик. По същото това време Франция вече си има своята Орлеанска дева. А не е ли Ангелина байрактарка българската Жана д`Арк?
Всяка легенда е хубава, истината – още повече.
Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)

МИШОК@

  • Герой
  • ****
  • Популярност: -441
  • Неактивен Неактивен
  • Публикации: 6660
Re: Хайдутите.
« Отговор #29 -: 07 Декември 2013, 20:08:59 »

Активен
Бъди верен до смърт , и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2:10)
 


SMF 2.0.6 | SMF © 2011, Simple Machines
Никоя част от този сайт не може да бъде копирана или репродуцирана, освен след писмено съгласие от страна на АТАКА © 2006 - Всички права запазени.